Когато бях малко момиче, не знаех нищо за Палестина и бях сигурна, че съм родена в Ливан. Забелязах, че майка ми винаги носи със себе си синя лична карта. На нея пишеше „бежанец”. Тогава разбрах каква е причината баща ми да няма право да работи и защо аз нямам право да ходя в нормално училище. Така започва разказът на Рана Халил, семейството на която пребивава в България със „синя карта”, каквато притежават хора без гражданство, непринадлежащи към никоя държава. Нейната история е единствената лична история в сборника „Пътуващи приказки” – колекция от 15 детски приказки от цял свят, написани и илюстрирани от деца бежанци.
За сборника е избран нестандартен формат. 15-те приказки са отпечатани на отделни тройно прегънати листове в луксозна кутия. От вътрешната страна отляво има снимка на това, което децата са написали на техния роден език, името на автора и държавата, от която идва. По средата е историята, преведена на български, а отдясно – на английски език.
Решихме да го направим по този начин, за да достигнат приказките до по-голяма публика и хората, които живеят в България, но не говорят български, също да прочетат историите – обяснява Мартина Райчинова. – Една част от рисунката от външната страна, вдъхновена от разказа и нарисувана от малките художници, е оставена празна, за да бъде дорисувана от читателите и така още повече те да се приближат до историята.
Сборникът е издаден с благотворителна цел, а парите ще бъдат вложени в подпомагане на тези семейства, майки и деца в неравностойно положение, които търсят международна закрила в България. Издателите се надяват да направят образованието по-достъпно за тях, да закупят нужните учебни помагала и материали, а също така да публикуват и останалите приказки, които поради финансови причини не са включени в този сборник.
Посланието, което е заложено в тази книга, е, че всички сме еднакви, няма значение откъде идваме. Поуките от приказките са същите, на които учим и нашите деца. И всъщност целта е да приближим българското население към тези хора, които пребивават в нашата страна и да им покажем, че те не се различават по нищо от нас – казва Мартина Райчинова и допълва, че въпреки усилията на Държавната агенция за бежанците и предприетите стъпки, търсещите закрила в България и особено децата се сблъскват с доста проблеми:
На първо място е това, че са настанени в бежански центрове, които са изолирани в крайните квартали на столицата, трудно им е да се придвижват и да имат контакт с българското население. Те ходят на училище, но се разпределят по класове според възрастта, а много деца поради война и условията, в които са живели, не са посещавали училище, нямат основни познания нито по езика, нито по другите предмети. Това ги демотивира и отпадат от образователната система прекалено бързо – обяснява Мартина Райчинова. – Не ги приемат в училище лесно, обиждат ги, децата странят от тях, рядко ги канят на рождени дни и те след училище отново се прибират в бежанските центрове. Важно е и родителите вкъщи да говорят позитивни неща, защото децата копират възрастните.
Важна роля може да изиграят и медиите, като представят темата по-позитивно, защото проблемът според Мартина Райчинова идва от това, че непознатото ни плаши. А децата са еднакви навсякъде и имат еднакви мечти. Просто трябва да се знае, че те живеят сред нас, ходят на училище, и това, което искат, е един спокоен живот като всички нас.
Надявам се някой ден България да ме приеме в прегръдката си и да мога гордо да кажа, че това е моята страна – така завършва разказа си Рана Халил. Това е и посланието на Мартина Райчинова – хората да отворят сърцата си към тези деца и да им помогнат да се интегрират в българското общество.
