„Намерени в превода” откри Митко Новков

Как гледа на българската литература един „чужд”, външен поглед? Как българската литература живее извън границите на страната, кой се грижи за това тя да звучи адекватно на чужд език, да бъде усетена, разбрана, оценена? И още – за отговорността пред словото, за изкуството на превода и за „множествения” български език. Всичко това в „Намерени в превода” от Митко Новков ( „Жанет 45”).

Книгата събира 31 интервюта, правени в периода 2011-2013 г. и публикувани тогава на страниците на вече несъществуващото, за жалост, списание ЛИК. Познати и непознати имена от всички краища на света, обединени от едно – любопитство, интерес, любов към българската литература и желание да споделят нейни избрани образци с читателите от своята страна. Наистина впечатляващи имена, някои от които българската литературна общност много добре познава – Дьорд Сонди, преводач и издател, направил изключително много за популяризирането на българската литература в Унгария, за когото казват, „че е колкото унгарец, толкова и българин”. Именно на неговите преводачески усилия и неуморимост български поети като Иван Цанев, Биньо Иванов, Константин Павлов и др. Мари Врина също говори за работата на преводача, на нея, изключителен познавач на българската литература, автор на теоретични трудове, дължим преводи на френски на писатели от Иван Вазов през Йордан Радичков до Емилия Дворянова, Алек Попов, Георги Господинов. Също така неуморно популяризира българската литература в Америка Анжела Родел, която избира да остане и живее тук. И която е превела много работи на български писатели на английски. Именно на нея пък дължим появата на един толкова талантлив и интересен писател, с много специфичен стил – Милен Русков, в САЩ.

В книгата на Митко Новков обаче се срещаме и с преводачи, чиито имена знаят малцина, но които са открили за себе си българската литература като датчанката Хелле Далгор, която е имала дори „назначен” следящ я от ДС и която смята, че Георги Господинов и Алек Попов са „европейски писатели на високо ниво”. И още с Кадрие Джесур (Турция), Алесандра Бертучели (Италия), Уемацу Цуйоши (Япония)…

За всеки интервюиран от него преводач авторът е намерил по едно свое определение за българския език, на който той превежда. И така той, езикът ни, е ту „труден”, ту „любовен”, ту „непознат”, ту „мълчалив”. Може да бъде и „случаен”, „открит”, „неопитомен”, но и „щастлив”. Чрез всички тези срещи пред читателя се очертава един цялостен образ на преводача, на човека, който със себеотрицание и стоицизъм преодолява случайността в срещата с българския език и става негов изразител. В книгата става дума и за избора, за трудността да пребориш чуждото слово и да го направиш свое. Става дума за привързаност и любов.

Мисля, че „Намерени в превода” ще бъде хубава среща не само между преводачи и преводачи, но и интересно и полезно запознанство на по-широка читателска публика с хората, чрез които нашите автори и книги обикалят света.