Така умира журналистиката – с оглушителни аплодисменти*

Едва ли много хора са обърнали внимание на факта, че от следващата година вестник „Сега“ вече няма да е толкова вестник. Поредният национален ежедневник ще стане седмичник, а след това… кой знае. Но прилича на хроника на една предизвестена смърт. Сигурно нямаше да е толкова знаково това, което се случва, ако у нас имаше ежедневници бол. А не едно и две издания вече тръгнаха и минаха по този път – „Стандарт“, „Новинар“, „Дневник“… В своя редакционна статия, озаглавена „На почти прощаване“, колегите пишат:

„Без да даваме персонални оценки - какво и какви ежедневници останаха на тоя клет пазар? Два вестника на Пеевски и още няколко, които не са на Пеевски, но не им личи.“

По този път минаха и информационни радиостанции, които покриваха със собствена програма цели часове в ефира, а днес или ги няма, или се отбелязват с няколко емисии новини. Сигурно нямаше да е толкова знаково това, което се случва, ако то не е сигнал за умиращата журналистика.

Да, ще кажете – айде бе, няколко журналя ще се наложи да си търсят работа, голям праз. Ами, празът е голям и той не е за репортерите, а за аудиторията. Журналята работа все ще си намерим, хипермаркетите търсят редовно касиери. За хората е въпросът. Тези, която искат да четат сравнително (няма изцяло, нека бъдем честни) неутрални материали, да четат анализи, разследвания… И, най-големият проблем – да плащат за това. Защото Интернет е (почти) безплатен, а той е пълен с „копи – пейст“ статии, писани от „копи – пейст“ журналисти. Там има „Фейсбук – журналисти“, които пишат текстовете си въз основа на една снимка и няколко реда, без да проверят случващото се дали е реално. И народът чете, възмущава се…Възмущава се пак в същия Фейсбук, откъдето същите журналисти черпят вдъхновение за статии със заглавия „Фейсбук изригна…“; „Стотици недоволни коментираха…“; „Вълна от възмущение заля Фейсбук...“. И пак ще цитирам „Сега“:

„Вече всеки може да стане журналист във Фейсбук, стига да умее да се изразява емоционално. Анализът, хладният разум, разсъдливостта, експертизата – всичко това вече не е интересно и никой не е готов да плаща за такова съдържание“

Да, стигаме до плащането. Нещо, което българинът не обича. Той не обича да плаща данъци, такси, синя зона, та какво говорим за журналистика. За нещо, за което той да се информира за микросвета около себе си, поне. След като може да го прави безплатно от Фейсбук. Останалите медии засега удържат фронта с рекламодатели, с договори за информационно обслужване или, както тези на държавно финансиране, като БНР - с пари от бюджета. Но – докога? И как? С компромис върху качеството заради „Фейсбук“ и „копи-пейст“ журналистиката. С намаляващи екипи. С липсващо или малко време за сериозна проверка на темата. А и кой се интересува от сериозни теми, след като си отвориш брояча и видиш, че най-четеното ти заглавие е „Азис си уголеми… Вижте какво“. Примерно.

Финансирането на обществените медии, едни от малкото останали рупори на журналистиката у нас (говоря в частност за БНР), също вече излиза на дневен ред. То и сега се прави от гражданите, макар и косвено, от всички приходи в бюджета. А отдавна е разписано това да се случва от фонд „Радио и телевизия“ – който притежава електромер, да му се удържа и едно данъче за мен и за моите колеги. И тогава ще избухне не само Фейсбук. Защото българинът както не обича да плаща за журналистика, не обича да плаща и данъци. А какво остана за данък – журналя. Умишлено използвам това нарицателно, защото то стана такова най-вече заради нас самите.

Бъдещето вече е начертано. Сега е вестник „Сега“. После само ще отброяваме умиращите медии, а хората, които смятат журналистите за журналя, ще ръкопляскат. В „Епизод III - Отмъщението на ситите“ има един подходящ цитат, който перифразирах в заглавието:

„Ето така умира свободата – сред оглушителни аплодисменти“*