Изискан френски коктейл от романтика и импресионизъм в четвъртия концерт на Симфоничния оркестър на Българското национално радио

Концертът ще се излъчва директно по програма „Христо Ботев” от зала „България” на 12 декември от 19 часа

След като през месец ноември зарадваха слуха ни с руска музика, този път радиосимфониците и техният главен диригент Емил Табаков са решили да бъдат „на френска вълна”. Двете творби, които в петък ще прозвучат в тяхно изпълнение, са от двамина композитори, които макар и родени „само” през 20 години, принадлежат към две различни течения в музиката. Първият от тях – Ернест Шосон – е романтик, докато другият – Морис Равел се счита за един от представителите на т.нар. „импресионизъм”, въпреки че редица изследователи твърдят, че след периода, в който е бил повлиян от творчеството на Клод Дебюси и Ерик Сати, Равел е развил свой собствен, неподражаем стил, който трудно може да бъде вкаран в конкретни рамки.

Концертът ще започне с „Поема за любовта и морето” на Ернест Шосон. Тази творба, която в списъка от произведения на Шосон фигурира под опус 19, всъщност е песенен цикъл за глас и оркестър и е създавана в един доста дълъг период (на практика цели десет години – между 1882 и 1892 година). Посветена е на друг френски композитор – Анри Дюпарк, един от основателите на Националното музикално общество. По същото време Шосон е работил и над друго произведение в същия жанр – най-голямата му вокално-симфонична творба – „Непресекваща песен”, която се появява през 1898 година.
„Поемата за любовта и морето” има две части, разделени от оркестрова интерлюдия. Като литературна основа за нея са послужили поемите „Цветя върху водата” и „Смъртта на любовта” на приятеля на Шосон – френския поет и скулптор Морис Бушо (1855-1929). Бушо е давал и други стихове на Шосон, върху които композиторът е писал музика – така са възникнали неговите „15 мелодии”. Една от тях е песента „Времето на лилиите”, чието последно четиристишие по-късно Шосон трансформира и включва като финал на втората част от „Поемата за любовта и морето”.
Цялата поема е била изпълнена за първи път на 21 февруари 1893, в Брюксел. Тогава на пианото е бил самият Шосон, акомпанирайки на тенора Дезире Демест. Много скоро след това – на 8 април същата година – е била представена и оркестровата версия на поемата. Изпълнители били сопраното Елеонор Бланк и оркестърът на Националното общество за музика, дирижиран от Габриел Мари. А ние в петък вечер ще чуем „Поемата за любовта и морето”, интерпретирана от българското мецосопрано Валентина Куцарова.

Балетът „Дафнис и Хлое” на Морис Равел е вдъхновен от едноименния роман на древногръцкия писател Лонгос. Творбата, която се смята за единственото познато ни произведение от II век сл.Хр., е изящно разработената история на тяхната по детски невинна и неопитна любов. Дафнис и Хлое са изоставени от родителите си в околностите на Матилена на остров Лесбос, но са белязани със знаци. Момчето е отгледано от коза, момичето – от овца. Пастирите ги прибират и Ламон и Миртала заменят родителите на Дафнис, а Дриас и Напа – на Хлое. Момчето и момичето се познават от деца, но когато започват да изпитват влечение един към друг, попадат в плен на болезнено горчива мъка, която те нито могат да назоват, нито да обяснят. За Дафнис начало на мъките започва с целувката на Хлое, за нея – с вида на голото му тяло, когато се къпе в реката.
Чувствата на младите влюбени са описани с подкупваща простота и наивност. Старият Филет преподава на Дафнис и Хлое уроци по любов, обяснявайки им причината за болестта, назовавайки виновника – Ерос, и ги съветва да пробват тройно лекарство: целувки, прегръдки и докосване с голи тела. Това лекарство, прилагано бавно и постепенно, не успява да ги изцери. Тогава опитната жена Ликенион показва на Дафнис по-силно средство, но той не смее да го използва преди сватбата. Господарите Дионисофан и Клеариса познават в Дафнис сина си и той се оказва наследник на прекрасно имение. На пира в чест на това събитие Мегакъл, един от първите богаташи в Митилена, по същия начин познава в Хлое загубената си дъщеря. След като се оженват, Дафнис и Хлое не са поблазнени от блясъка на градския живот, те предпочитат да си останат пастири...
Морис Равел написва своя балет „Дафнис и Хлое”през 1909 година по поръчка на Сергей Дягилев. Премиерата се е състояла в парижкия театър „Шатле” на 8 юни 1912 година (трупата била на Дягилев, декорите и костюмите – на Леон Бакст, хореографията – на Михаил Фокин, а диригент бил Пиер Монтьо). Това е най-дългото произведение на Равел и то впечатлява със своята издържана цялост, независимо че в него се използват неголямо количество лайт мотиви. Самият Равел нарича „Дафнис и Хлое” „хореографска симфония” и я описва по следния начин: „С тази своя творба исках да създам голяма музикална картина, чрез която не толкова да пресъздам истинската античност, колкото да увековеча Елада от моите мечти, близка до онези представи за древна Гърция, които са въплътени в произведенията на френските художници и писатели от края на XIX век.
Равел прави от музиката на балета две оркестрови сюити, които могат да бъдат изпълнявани съответно с хор или без него. Първата сюита се появява през 1911 година, тя е на основата на номера 6, 7 и 8 от оригиналния балет; втората сюита е направена година по-късно – през 1912 – и е на основата на номера 10, 11 и 12. От двете сюити по-популярна е втората, впоследствие тя е преработена за пиано на четири ръце от Александър Глазунов. А освен това и самият Равел през 1913 година е направил клавирна сюита от музиката на балета си.
В петъчната вечер ще имаме възможността да чуем цялата музика към балета.
Освен Симфоничния оркестър участва и Смесеният хор на Българското национално радио, подготвен от Драгомир Йосифов.