„Шумна неделя“ # 6 – следващата неделя с експериментатора Дейв Филипс

Дейв Филипс е сред най-значимите експериментални музиканти на нашето време. Mакар за повечето от нас кариерата му да е свързана с най-радикалните аудио експерименти в сферата на нойз-музиката, след дългото и цялостно интервю с него, което направихме, става ясно, че целите и мотивите му са доста по-дълбоки. С 30 години история в сцената, над 200 издания и повече от 500 концерта по целия свят, Филипс има сили за балканско турне, по време на което най-после ще го видим и в България – на 21 май от 20.00 часа в Чешкия център, благодарение на обичайните заподозрени – Amek Collective, Abandonment, Kontingent Records и „Аларма Пънк Джаз“.

В биографията ти откриваме думите „Дейвид Филипс е звуково активен от 30 г.“. Как започна всичко и защо избра нойза и експерименталната музика за свой начин на изразяване?
Израснах в семейство, където винаги се слушаше музика. Баща ми много обичаше музиката, нещо което беше наследил от майка си. Желанието да правя собствена такава е с мен откакто съм бил на 8 г. Да свиря и да създавам е като дишането. Това е глад и стимул. Ще спре, само когато умра… Да свиря „нойз“ не е било съзнателно решение, по-скоро логично развитие. До около 19-годишна възраст свирех в банди. После реших, че искам да правя нещо сам. Имаше неща, които ме привлякоха към експерименталната музика. Например свободата, интензивността на звука и абстрактността му, способността й да те прочисти напълно, DIY (направи-си-сам) подхода, силните личности на артистите и атмосферата... Започнах доста практично. Свирех с каквото имах или каквото можех да си сглобя. Първо с инструменти, които съм направил сам. По-късно с микрофон, Revox reel-to-reel магнетофон и взети назаем ефекти за китара.

Как се е развил подходът ти с времето? Следваш ли същите естетически избори, същите ценности и мисия като по времето, когато си започвал?
Моето развитие винаги повече се е усещало като продължение и процес на учене, основани на всичко, което съм правил или преживял. Естетиките и ценностите ми със сигурност са продължили да се разширяват. Сега формулирам своите убеждения много по-зряло, но със сигурност основата е есенция, която винаги е била там. По-често тя се появява несъзнателно и чак в последствие успявам да я представя по разбираем и за другите начин. Много от движещите ме сили все още не могат да бъдат обяснени рационално, въпреки че съществото ми ги е приело. Никога обаче това не е било „мисия“ за мен. По-скоро път и инстинкт.

Защо точно нойз? Защо не класическа или клубна музика? Какво нойзът и експерименталната музика имат, което ти липсва в другите музикални и арт форми и движения?
„Нойз“ не е най-точното описание на това, което правя и като цяло не е точно жанрово описание. Терминът „експериментален“ ми звучи по-подходящ, защото това винаги е било близко до сърцето ми – в музиката, в готвенето, във връзките и като цяло в живота. Това е въпрос на откриване и учене. Предполагам, че любопитството и желанието да поставяш под въпрос всичко при мен е вродено. Какво има в електронната музика, което не присъства в други форми на изкуството? За мен изборът на подобни форми не е базиран на „измерване“ какво има и какво няма в даден тип изкуство. Смятам, че е въпрос на осъзнаване кое е най-близко до артиста и отговор на въпроса с кой език той може да се изразява най-добре. Слушам много класическа музика и ми харесва да използвам класически инструменти. Харесвам композицията. Може би това, което правя всъщност е класическо? Всъщност не ме вълнува кое как се казва, не ме вълнуват жанровете. Колкото повече научавам толкова по-малко ми пука за подобни неща. По-скоро искам да разрушавам тези бариери, да разрушавам своите собствени такива и да излизам извън човешките зони на комфорт. Да не говорим, че правя музика в доста различни направления – като дуум метъл в проекта ми Dead Peni или пък Ketsu No Ana. Едно от последните неща, от които съм част, е Perverts In White Shirts, което звучи като поп или денс музика.

Четох някъде, че нойзът е пънкът на нашето време, какво мислиш по въпроса?
Като тийнейджър бях въвлечен в доста дейности, свързани с хардкор-пънк сцената и смятам, че двете сцени споделят много аспекти като DIY етиката, желанието да обменяш „плодовете“ на своята работа в среда, в която приходите не са водещото. Пълно е с отдадени хора, които срещаш на тези сцени... Енергийните нива на звука също са доста сходни и освобождаващият ефект от интензивната музика... Смятам, че има доста експериментална музика, която е вдъхновена от пънка. Въпреки това не бих се съгласил напълно с това твърдение. Звучи ми като нещо, написано от журналист. Какво в крайна сметка е пънкът? Ах, пак опираме до тези смешни жанрове и имената им...

Твоята работа е пресечна точка на нойз, записани звуци, перформативни изкуства, електронна музика и видео арт. Кое е водещото или всички елементи са еднакво важни?
Всички елементи на работата ми са като добри приятели. Те имат своите специални особености и не могат да бъдат сравнявани. Единственото, което ги обединява е, че са важни за мен. Не мога да кажа кой елемент е по-важен от другия. Като цяло, най-добра представа за работата ми може да добиете, ако погледнете към всички неща, които някога съм правил.

Агресивната музика и радикалните арт форми могат да насочват вниманието на хората към важни теми и каузи, да ги накарат да се събудят, но за жалост често са потопени в негативизъм и промотират анти-човешки идеи (дискриминация, омраза и т.н.). Искало ли ти се е някога да напуснеш тази сцена, заради злото, което също ражда?
Не! Понякога негативността обсебва дори самия мен. Смятам, че до известна степен разбирам защо човек в подобно състояние би потърсил отдушник. Начинът, по който това става, разбира се, е различен за различните хора, защото често техните политически, идеологически и философски позиции не са едни и същи. Не смятам, че трябва да съдим с лека ръка. Някои артисти може би имат сходни начини на изразяване, но те могат да идват от различни гледища. Някои артисти могат да имат сходни гледни точки, но да се изразяват по различен начин. Това, което искам да избегна, е да опростявам или дори да подхождам към тези проблеми от чисто рационална перспектива. В края на краищата, аз се интересувам повече от това да комуникирам с хора, които имат различна гледна точка, вместо да ги изолирам или да изолирам самия себе си.

Кои са твоите каузи и как може с изкуство да променим това, което мразим в света?
Човече, това е огромен въпрос. Цялата ми работа се опитва да адресира точно това. Да го резюмирам в няколко думи, със сигурност няма да е достатъчно, но ще се опитам… Най-общо казано, у мен има вродено противопоставяне срещу омаловажаването и ограничаването на живота, срещу превръщането на живи същества в обекти, продукти или храна, отношението към природата като към ресурс, редуцирането на човешките животи до проблеми, затворени зад държавни граници. За мен самите граници са илюстрация на това ограничаване. Противопоставям се срещу редуцирането на човешкия потенциал до офисни плъхове с ниско себеуважение, които генерират приходи, работейки професии, които мразят, за да могат да консумират още и да захранват икономическата машина като допълнително разширяват дупките в душите ни. Обществените ценностни системи и бихейвиоризмът ограничават живота до просто съществуване в предварително зададена система от правила и предполагаеми икономически реалности. Това е заложено в образованието и го изживяваме в корпоративната реалност - също изпълнена с неуважение към живота. Духовното ограничаване, което доминиращият рационален подход предполага, се опитва да обясни света по систематични начини... Може би подценяваме мащаба и дълбочината на познанието, което съществува в самите нас. Има прекалено много ограничения и забрани срещу потенциалното ни познание. Виждам човешкия вид като много младо животно. Има невероятни умения, но все още не знае как да ги използва ефективно и не е открило своето място сред природата. От еволюционна гледна точка, човешкият вид е все още в ранно детство. Тепърва започваме да се учим да се оправяме с религиозните и патриархални начини на мислене и заблудата за превъзходството ни. Това е отношение, което е доминирало през последните 1000 години, а на мен ми се струва доста средновековно. Доколко балансът и достойнството са засегнати, моментът, в който ще осъзнаем мястото си в цялото (вместо да имаме богоподобно отношение и илюзията, че контролираме и притежаваме света) е доста далеч в развитието ни. Имаме нужда от природата, но природата няма нужда от нас. Това е един от най-важните аспекти на баланса, на който трябва да обърнем внимание. И то съвсем скоро, преди да разрушим своя дом. Което само по себе си е безумен проспект - кое друго животно е толкова глупаво, че да разруши своя собствен дом?... Някои от темите, които се опитвам да адресирам, са екологичните проблеми, човешките права и правата на животните, равенството, независимостта, както и свързаните с обществото на консумация, в което живеем, проблеми като комфорт, обществени порядки, отпадък и съвременна лудост. Това са много основни теми, но реалността е всичко това, което се случва между тях. Тези проблеми са свързани с животите ни, с околната среда, урбанизацията, политиката и икономиката, с неолибералните управляващи, които се наричат демократи и с егоистичния и деструктивен начин, по които продължаваме да живеем. Тази хипер-свързаност - някои може да я нарекат хаос - това е, което ме интересува… Създадох концепцията за “humanimal”, която е като червена нишка. Тази идея описва напреднало хуманоидно съществуване, което е превъзмогнало погрешните религиозни, материалистки и дискриминативни фази на еволюцията, което е осъзнало себе си като част от цялото и се е развило като емпатично, съвестно и свързано създание, което си позволява емоции, инстинкти и останалите му сетива са равнопоставени в процеса на взимане на решения. То се движи отвъд доскорошния си едностранен, редуктивен и антропоцентричен начин на мислене и е балансирало съществуването си с това на околната среда. Как може изкуството да се бори? За мен изкуството има важната роля да задава въпроси, да предлага нови идеи, да събаря границите, да вдъхновява, да предлага нови посоки. Изкуството иска, провокира и надгражда. Това е роля с огромно обществено значение и е метод за спомагане на еволюционния процес. Обикновено се случва в малки “острови” на просветление, но изкуството и културните дейности са от огромно значение за човешкото развитие.

Най-близката ти среща с България до момента е турнето с Мартин Луканов (gokkun), който е основател на колектива Amek, частично отговорен за концерта ти на 21 май тук. Какво те води в един от „най-мизерните“ региони на Европа?
И то какво турне беше това с Мартин! Всъщност, трябваше да започнем от София, но в последния момент концертът беше отменен. Честно казано, не смятам, че частта от света, в която се намирате е „по-мизерна“ от останалите места, по-скоро е „мизерна“ по различен начин. За мен е любопитно да виждам, усещам и уча от различни места и народи в света. Освен това, идеята да свиря на места, където тази музика не може да се чуе толкова често, е доста вълнуваща.

През последните 20 години си бил почти навсякъде по света. Кои места са оставили най-дълбоки следи в съществуването ти като артист? На кои места мечтаеш да се върнеш и има ли такива, в които не би се върнал за нищо на света?
Обичам места, които изглеждат непокътнати – национални паркове, природни резервати, големи гори, полета, разположени сред природата и изложени на въздействието й. Да бъда в подобна среда надхвърля механичното улавяне на звука й с микрофони. Колкото до ефекта на тези места върху мен, ранните ми пътувания до Азия със сигурност оставиха своите следи. Предполагам, да бъда под влиянието на култури, много различни от моята собствена, е нещо, което истински ме обогатява. Има много места, на които бих се върнал. Не мога да посоча само едно. Почти няма такова, на което не бих се върнал. Дори когато условията са били „трудни“, това ме е научило на нещо ново.

След повече от 500 концерта по целия свят и над 200 издания с различни проекти, кажи ни колко различна и колко важна е работата в студиото?
Работата в студиото е нещо, което обожавам. Това е креативен процес и едно от най-добрите места, в което мога да пребивавам. Да работя, да рафинирам и разширявам звуковия си език; да изпробвам нови техники и отново да експериментирам е много вълнуващо. Да завършиш музикално произведeние е много по-трудно, отколкото да го започнеш. Много често то може да звучи почти готово, но всеки завършек открива нова перспектива и ново начало, което захранва бъдещи работи. Това е постоянен процес на учене и да имам възможността да се уча е невероятна привилегия. Затова съм благодарен за интереса, който работата ми получава. Това ме мотивира още повече. Студийната работа и концертите са коренно различни. Със сигурност има елементи, които присъстват и в двата аспекта на работата ми, които се захранват един друг, но фундаментално различната представа за време в студиото и на живо е нещо, с което обожавам да спекулирам.

Ти си част от групите schimpfluch-gruppe, ohne и си работил с артисти като Hiroshi Hasegawa, който за щастие сме виждали в София. Разкажи ни за тези сътрудничества и за тяхното влияние върху креативните ти цели и важността им за развитието ти като артист? Как може някой да прави музика с Дейв Филипс?

Смятам себе си за лош импровизатор... Или нека кажем, че понякога импровизирането не е удовлетворяващо за мен. Затова, за да правя музика заедно с някого, трябва да го познавам добре или поне да сме имали възможността да се срещнем, да поговорим и да посвирим няколко пъти, преди да решим да направим нещо общо. Това, което ме привлича в колаборациите е, че се раждат в процес, в който съм принуден да изляза от зоната си на комфорт и да работя със звуци и подходи, които могат да бъдат много различни от моя собствен.

За много хора шансът да бъдат на турне, да издават музиката си, да организират концерти, без да балансират с „нормална“ работа, е сбъдната мечта. Със сигурност обаче това е изискващ лайфстайл, който може да превърне човека в единак. Какво ти е дала и отнела кариерата ти?
Въпреки че правя музика от тинейджърските си години, това, което наистина ме накара да се заема сериозно, е заболяване на гръбнака, с което се боря от 1997 г. То промени живота ми и вече 20 години не е напускало живота ми. Именно то обаче увеличи желанието и мотивацията ми да се изразявам със звук през всички тези години. Оттогава насам цялата ми енергия е посветена на това. Имам много малко пари, но цялата свобода на света. Възможността да правя каквото искам е моята сбъдната мечта. Подсъзнателно винаги съм искал да бъда музикант и наистина се чувствам привилегирован да правя това, което правя. Всички хора, които организират концертите ми, които издават музиката ми... Това е невероятен дар, така че със сигурност не бих се оплаквал от нищо и не смятам, че кариерата ми е взела нещо. Самотата понякога ме посещава, но никога не ми е скучно.

Какво да очакват Балканите от теб по време на това турне?
Ще пътувам с три различни лайв-сета, в зависимост от ситуацията мога да свиря два от тях на един и същ концерт: Video Аction е произведние, което е много важно за мен. На усъвършенстването му съм посветил много време и работа, но едва през последните години започнах да усещам, че успява задоволително да представи идеите, с които съм го заредил. Live Аction е форма на екзорсизъм, акт който трябваше да извърша, за да се справя с натоварващи аспекти от миналото си. Премиерата му беше толкова успешна, че реших да го доразвия. Сега то е приело по-широк смисъл – от личното към глобалното, благодарение на адаптирането му и трансформацията на първоначалните ми намерения.Тези два пърформанса са физически. В тях използвам гласа си, тялото си, много loop-ове, предмети и обекти, семплер и бекинг касети. Във Video Аction, разбира се, има и видео материал. Пътувам и със сет от записани звуци (field recordings). Той постоянно се променя. Това е концерт, който изнасям в пълна тъмнина и съдържа необработени звуци от насекоми, жаби и всякакви не-човешки звукови източници, които оформям като композиция на живо. Ще ме видите там – Дейв Филипс преди и след концерта. Често смятам, че въпреки че звукът е моят език, причината за моята работа е друга – нуждата да споделям и уча нови неща. Затова задължително елате и поговорете с мен...

Споделете

„Шумна неделя“ # 6 – следващата неделя с експериментатора Дейв Филипс

"Калас и Онасис" – опера-мюзикъл за любов, ревност и предателство

Александрина Милчева на 90 години

Най-великият жив блусмен от Мали с концерт в София

Програмата на Еврокласик ноктюрно от 1 до 15 декември 2024

Есенно издание "Културама в музея"

Юн Фосе – драматургът, който предусеща бъдещето

Нов сборник с разкази на Палми Ранчев

Най-великият жив блусмен от Мали с концерт в София

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР