"Марни" от киносезона на Метрополитън

„Марни“ е история за млада красива англичанка през 50-те години на миналия век, героиня от роман на писателя Уинстън Греъм, която ни се представя първоначално като безскрупулна лъжкиня и крадла – тя често и лесно сменя външността и името си, мести се от град на град, печели доверието на шефовете на различни фирми, но когато мъжете започнат да флиртуват с нея, тя изпразва сейфовете им и изчезва. Докато един ден насреща ѝ не застава Марк Рутланд, който вече я познава, и започва да я изнудва – или тя ще се омъжи за него, или той ще я предаде на полицията. Историята рязко придобива неочакван обрат. Междувременно разбираме, че Марни има психически проблем, насаден ѝ в детството от собствената ѝ майка, която продължава не само да я убеждава, че е виновна за смъртта на братчето си, но и че мъжете само искат да се възползват от нея, затова тя трябва да ги отблъсква по всякакъв начин.

Младият американски композитор Нико Мюли, за когото това произведение е втора поръчка от Метрополитън опера /през 2013 там е била премиерата на неговата опера „Две момчета“, а преди това е писал и една камерна музикално-сценична творба, а е само на 37 в момента/ обяснява, че е искал да изрази психическата обърканост на героинята със странни мелодически ходове, които обаче са доста трудни за изпълнение. Затова и мецосопранът Изабел Ленард – певицата, за която е мислена партията, получи бурни овации от публиката и адмирациите на критиката, за пълното си потапяне в ролята. От една страна, тя напълно владееше музикалния текст, от друга – удивително успешно го разполагаше в цялостното изграждане на образа на объркана – ту агресивна, ту неуверена красива млада жена, която има проблеми в общуването, особено с мъжете.

Мюли дублира всеки герой с определен музикален инструмент. Ансамблите също имат значимо участие в драматургичното развитие – на моменти на сцената се появяват „сенките на Марни“, нейните вътрешни гласове. А когато героинята е сама и осъзнава какво ѝ се случва, действието спира за момент и тя е соло – тези преходи са наречени от автора връзки, а не арии.

Впечатлена съм от цялостната постановка на режисьора Майкъл Мейър – всъщност той е вдъхновителят за създаване на произведението – докато гледал филма със същото заглавие на Алфред Хичкок от 1964 г., си помислил, че в този сюжет има всичко за една добра съвременна опера и веднага предложил на Питър Гелб, директора на Метрополитън опера, да я поръча на Нико Мюли – това научихме от самия него в антракта, който, както винаги беше запълнен със срещи с артистите.

Изчистеният стил в модата, в архитектурата и изкуството на 50-те години на ХХ век е възприет от сценографа Джулиан Крауч чрез идеята на сцената да има големи пана, които се сменят бързо и безшумно, а на тях могат да се прожектират и мултимедийни картини и образи. Като сенки, но част от действието бяха и няколкото сценични работници, които променяха декора. Същият изчистен стил показа и художничката по костюмите Ариана Филипс. Беше особено интересно да се запознаем в паузата и с асистентката на Изабел Ленард Сузи. За техния екип имаше построена специална съблекалня точно зад кулисите, защото певицата смени точно 15 пъти костюмите си – понякога го правеха за секунди, като магьосници.

Силно присъствие имаха баритонът Кристофър Молтман в ролята на влюбения изнудвач Марк Рутланд и контратенорът Йестин Дейвис като неговия белязан по рождение брат Тери. Като цяло спектакълът вървеше бързо и леко, със сигурност заслуга за това имаше и умелото ръководство на Робърт Спано – един от най-уважаваните диригенти в САЩ. Според надписа в началото, той дебютира в Метрополитън. И макар че някои критици смятат, че в музиката на Нико Мюли липсват малко повече ужасяващи елементи, за да е психотрилърът по-натегнат, на мен лично не ми липсваше нищо – излизайки от киното, установих, че с удоволствие бих гледала „Марни“ отново.