Разединението vs. Заразното добро

Навярно началото е поставено още в детската градина (бабината такава също се приема) – още тогава, като малки, явно сме започнали да се делим. Първо, на спящи следобеден сън и будуващи малки зверчета, които се чуят каква беля да направят. След това разделението тръгва във всевъзможни посоки: обича ме – не ме обича; слушам чалга – мразя чалга; Маккартни маниак и такъв, за когото Ленън винаги ще си остане по-добрият; чета Паулу Коелю – в никакъв случай не чета автори като Куельо; гледам всичко що има и малък досег с холивудската киноиндустрия – гледам само европейско и арткино; харесвам технологиите и не мога да живея без тях – в никакъв случай няма да им ставам роб на тия джаджи; пристрастен съм към всички онлайн и нетрадиционни медии – щом не е телевизия, изобщо не ми го хвали. Минем през универсалните: русофили – русофоби; проамеринканци – антиамериканци; утвърдилите се вече антиваксъри и проваксъри; и стигнем до пропутинисти и такива, които подкрепят Украйна.

Скоро чух, че ако сега ни съобщят, че извънземните вече са тук, у нас ще започнем да се делим на извънземнофили и извънземнофоби. Да ви кажа, склонна съм да повярвам. Започвам и да се чудя всичко въпрос на вяра ли е – делим се на хора, които, докато не го видят с очите си, не го усетят с цялото си същество, не засегне най-близките им, няма да повярват, и на такива, които сляпо вярват на всичко, независимо от хорските приказки? Делим се, защото ни е страх да се обединим или защото мислим, че именно така започваме да принадлежим към една конкретна част от обществото, че все пак не сме сами в убежденията си? Защо?

На една ключова софийска сграда, приютила властта, пише, че „Съединението прави силата“, но ние все към разединението вървим. Явно поне сме единни в това да следваме максимата „разделяй и владей“. Какво обаче владеем? Защото със сигурност не е положението, живота си, времето си и нас самите. Май пак страхът говори.

Страх обаче от какво точно изпитваме – да не ни завладеят американците; да не ни чипират; да не ни контролират червени, сини и всякакви други човечета; да не ни манипулират медии, подвластни на чужди интереси; да не ни вземат 40-те лева, които така или иначе не са наши?

Страхът е добър съветник, но лош господар и все повече си личи. Разбира се, и тук се делим – на хора, които се ръководят от страха, и на такива, които любовта ги води. Като изключим факта, че лутането между тези две крайности всъщност се случва винаги и за всичко, и то първо вътре в нас, а след това и извън „Аз“-а на всеки от нас, би било добре да сме от вторите. И колкото и песимистично да звучи вечното ни разделение и губене в крайностите на живота, толкова повече имаме нужда да чуваме за хората от втория вид. Да следваме техния пример, а ако имаме силата да го направим – и да се превърнем в едни от тях.

„Какво се случва“ заговори за крайностите, в които изпадаме, за мълчанието и възможностите да помогнем в нужда. Повод дадоха хората на изкуството в България – тези с позиция спрямо войната и тези без.

От срещата си с артистите, слезли от сцената, за да преминат границата на военна Украйна в името на доброто и мира, човек разбира, че обратното на разединението е заразното добро.

„Аз лично имам едно желание – хората, които са със сериозно влияние в България, да бъдат една идея по-гласовити“, смята актьорът Алек Алексиев, който неведнъж премина границата на Украйна, за да помогне на хората в нужда. Тази събота, 26 март, отново ще го направи. Той вярва, че в това време социалните мрежи са преди всичко трибуна, от която популярните личности у нас могат да допринесат за доброто, от което сега се нуждае светът и най-вече хората от Украйна. Това провокира съпричастност и буквално може да спаси животи. Също както изкуството.

„В момента хората на изкуството директно могат да окажат положително влияние. И трябва просто да не ни пука кой какво ще си каже. Има много неприятен хейт към хората, които помагат. Биват обиждани и прочее. Нека. Нека анонимно хората зад клавиатурата правят каквото си искат. Мисля, че ние все пак имаме някаква отговорност на този свят“, казва още Алек.

Група „Оратница“ също изпитват необходимост да помогнат на хората, за които войната се превърна в ежедневие. Те поеха на път към Украйна, но не на турне, а за да дарят помощи. Първоначално се колебаят дали да публикуват преживяването си, но не след дълго го правят и вълната от емпатия не закъснява.

„Напълно осъзнавам, че гласовит призив като „Нека всички да помагаме“ или нещо такова едва ли би сработил, защото всеки го усеща в себе си като нужда или като възможност. Но ако някой все пак иска да помогне и може да го направи – нека го направи. Който не може, би било добре най-малкото да не коментира“, смята музикантът и вокал на групата Християн Георгиев.

Мениджърът Тим Гюбел пък е на мнение, че живеем в общество, в което сякаш е необходимо да имаш мнение дори когато не си добре информиран по даден въпрос. В случая въпросът засяга една война и милиони животи.

„Излиза, че човек, който няма мнение, е глупак. Според мен обаче е интелигентно да признаеш, че не си достатъчно информиран и затова нямаш пълноценно мнение. Но иначе работи обществото, явно само така можем да спечелим внимание – като пишем негативни коментари, които изразяват недоволство.“

Според Тим не бива да отдаваме значение на негативните коментари, защото именно по този начин ще отнемем силата им.

Повече за доброто, което се предава от човек на човек, Алек, Тим и Християн разказват в звуковия файл.

Който има желание да помогне, може да го направи с хуманитарна помощ, като се свърже с организация „АДРА“ и фондация „За доброто“.

Докато нивото на съпричастност още не е спаднало, би могло да се подпомогне и финансово. За целта обаче човек трябва да се обърне към организации, на които вярва. Необходимо е и да бъдат наети доброволци на пълен работен ден.

Сдружение „Мати Украйна“ също предлага неограничени възможности за помощ: транспорт – тук е важно всеки, който тръгва на път, да се легитимира, жилище и работа, дарения и доброволческа дейност и специализирана професионална помощ.

А ако искате да чуете повече за пандемията на разединението и каква е причината едни да мълчат, а други да не спират да говорят – социалният антрополог Харалан Александров дава обяснение в звуковия файл.