Когато туршията била храна, а не мезе

Традиционно консервираните храни и напитки не просто разнообразявали трапезата на прародителите ни, но им помагали да преживеят сезоните, в които пресните продукти липсвали. За по-бедните домакинства това е било и начин за изхранване през зимните месеци.

Та от тези незапомнени времена, като дойде Димитровден, българските домакинства започват да стягат буренца и бидони и да си припомнят семейните рецепти за любими лакомства. А тези любими лакомства имат разнообразни имена в различните райони на страната ни. Някои са родни, други – заети, трети – комбинирани. Освен общото и актуално "туршия" например ще срещнем още "армейа", "гулийница", "пресол", "зеленица", "комбос", "кардьо", "лахна", "басма"… Да, "басма" – така се наричала вид туршия от зеле или грозде, която се покривала с памучен плат, капакът на бурето се замазвал с тесто, та оттам и широко познатият израз "цепя басма на някого" отначало означавал да окажеш особена почит на някого, като специално за него отвориш за първи път буренцето с туршия.

Освен чрез ферментация и осоляване основен начин за съхраняване на зеленчуци, плодове, подправки и билки било сушенето. И ето нова поредица от наименования – "огърлица", "жуна", "жупа", "сушено", "хаинин", "шумарак" и т.н. Ако преминем към сладостите от варени, сушени, низани и пресовани плодове и плодови сокове, списъкът става огромен. Някои още помнят вкуса на бабиния рачел, пестил, ошаф, булама, петмез, маджун, балсуджук и прочие. Засега не споменаваме млечните, тестените и месните изделия. Тях оставяме за следващ разговор с д-р Маргарита Котева, гл.ас. в Секцията по диалектология и лингвистична география на Института за български език, гостенка на предаването.