Хуба Велчева - първата жена - концесионер в района на Хасково

Тази седмица в рубриката „Любопитно от областта“, създадена по инициатива на областния управител на област Хасково д-р Стефка Здравкова, ще ви разкажем за първата жена-концесионер в района - Хуба Велчева, родом от село Черноконево, квартал на днешния Димитровград, и нейното семейство.

Хуба Стойчева Велчева е родена през 1886 г. в село Черноконево и е дъщеря на учителя Стойчо Попов, един от най-просветените хора в региона и активен участник в политическите борби след Освобождението. Тя получава своето възпитание от чедолюбивия си баща, който я учи в духа на добродетелите за будност, усърдие и трудолюбие. В края на ХІХ и началото на ХХ век, когато Хуба е в подрастваща възраст, предприемчиви българи вече започват овладяването и разработването на въгледобива в България. Баща ѝ, влиятелен човек в селото, е съмишленик и близък приятел на първите концесионери в района,и също проявява интерес към добиването на въглища. Увлечен от идеята за въгледобива, той запалва искрата у своята дъщеря, която по-късно, вече омъжена, развива и превръща в свои поминък.

Хуба Велкова среща съпруга си Атанас Велчев,когато той е на 30 години. Въпреки, че остава сирак на невръстната едногодишна възраст, благодарение на трудолюбието и ума си, Атанас Велчев завършва със стипендия V клас в гр. Хасково, а в последствие заема различни обществени длъжности, сред които и кмет на село Мариино. Заедно с съпруга си и баща си, семейството са едни от първите, които виждат бъдеще в разработването на въглищни находища, и, без да губят ценно време, стават основоположници и концесионери на три самостоятелни мини - „Надежда”(1910г.), „Вяра”(1924г.) и „Георги Николаев”(1926г.), с което се утвърждават в сферата на въгледобива.

Хуба е силна и волева жена, която подкрепя мъжа си във всички начинания. На нейно име е и концесията „Г. Николаев”. Тя е първата жена-концесионер в района. Когато запазват първия си периметър, Хуба копае наравно с мъжете, въпреки че през същата 1905 г. ражда първородния си син - Велчо. По това време семейството изпитва материални затруднения и не може да си плати „берията” (данъка), в следствие на което губят периметъра. Те влагат изключително много средства като предприемат продажбата на ниви и ливади. Синът им Велчо Велчев по-късно пише за баща си: „Често в къщата му няма и една троха хляб или брашно, но неговата вяра и упоритост са толкова големи, че и при най-трудните положения той има поне десет решения.”

Именно тази пословична упоритост им помага да се задържат като самостоятелни собственици на мини, въпреки апетитната амбиция на държавната мина „Марица” и Акционерните дружества да обединят максимум концесии и параметри. Чак до 1947 г., когато както всички останали мини в България са национализирани в полза на държавата.

Семейство Велчеви имат осем деца, две от които умират в ранна възраст. Отглеждат и възпитават две чужди деца, сираци от Балканската война. Успяват да дадат на всички солидно образование. Най-големият син завършва минно инженерство в Белгия през 1933 г. и е един от първите дипломирани минни инженери у нас.

Другият им син - Христо Велчев - лекар, живял и реализирал се в САЩ над 50 г. се връща в България в началото на Прехода. Въпреки преклонната си възраст, той подема инициативата и дарява голяма част от средствата за построяването на православния храм „Свети Атанасий” в кв. Мариино, Димитровград, лятната читалня с барелеф на Атанас Велчев в градската библиотека, възпоменателно табло с макет на мина в музея. За трудолюбивите си родители той разказва с огромна болка, че за да оцелеят през последните си години са били принудени да продават слънчогледови семки. В спомените си той споделя, че родителите му са завършили живота си в бедност, останали без пенсии и доходи.