Безплодните парламенти и кризата отказват Кърджалийци да гласуват

Ще гласувате ли на парламентарните избори на 2 октомври или не и защо? Този въпрос Ангел Шенков зададе на кърджалийци преди изборният ден и въпреки, че отговорите са различни, те са с общ акцент - всички изразиха разочарование от сегашния политическия елит и споделиха, че за пореден път са станали свидетели на обещания, но не и на изпълнението им.

Фаворити сред политиците вече няма, няма и алтернатива споделят жителите на Кърджали. Основателен песимизъм. Умората от честите разходки до избирателните секции е факт: това ще са четвъртите парламентарни избори за последната година и половина в България, считано от вота на 4 април 2021 година.

„Спиралата на мълчанието”, нежеланието да споделиш политическите си настроения, защото изборът ти може да не е „престижен”, за да не си навредиш, или просто защото още не си решил окончателно е феномен, характерен не само за Кърджали, но и за цяла България.

Според жителите на Кърджали ако така продължават нещата съвсем логично е те да изберат да живеят и работят в чужбина. "Мисля, че по-скоро няма да отида да гласувам този път", казват хората и допълват: „Няма Бъдеще! Заложените точки от партиите са за месец-два и не се перспективни.“

Оказва се, че всеки трети избирател още не е решил как ще гласува. Изследване на учени от Института по философия и социология при БАН показва, че преди вота не са ясни намеренията на около 1/3 от избирателите, т.е. на около 1 млн. души, сред които разбира се и Кърджалийци, според които „корупцията не може да бъде изкоренена. Няма справедливост, няма и социални права. Липсва и социална политика“.

И на тези избори много хора ще предпочетат да „отидат за гъби“. Нямало за кого да гласуват, нищо не зависело от тях... Тази апатия е урок, който така и не научихме повече от 30 години в България. При близо 130 партии у нас, от които 22 формации и 6 коалиции ще участват на вота на 2 октомври, е малко трудно да приемем аргумента: „няма за кого да гласувам”. Тези, които не гласуват, защото „нямало смисъл”, малодушно бягат от бремето на свободата и личната отговорност: урок, който така и не научихме добре през трите десетилетия.

А тези които са решили да упражнят вота си и да идат до урните го правят заради късчето надеждата останала в тях за промяна към по-добро. "Аз винаги гласувам и този път ще отида“, казват някои. Въпреки разочарованието си, те все още се надяват, че нещата този път няма да бъдат толкова зле, колкото досега. По думите им може би правят грешни избори, възлагат надеждите си на грешните хора, които след това ги разочароват, а те отново се втурват към новите месии и така кръгът се затваря.

Има и друго: социологическите прогнози, а и самите политици, които през последните месеци начертаха все повече разделителни линии помежду си, говорят, че основната задача на 48-то Народно събрание – да сформира редовно правителство – ще е още по-сизифовска.

Социологическите сондажи обаче са моментни снимки. Изненади и обрати са напълно възможни. Такива имаше, включително на последните избори през 2021, по отношение на прогнозирания и реалния победител.

Българският случай е особен поради голямата диаспора, която е около 2 милиона души. Принципно изследванията, които се цитират в медиите, мерят температурата само на нагласите вътре в страната.

Настроенията в късчетата от другата България, пръсната навсякъде по света, трудно могат да бъдат уловени. Гласовете от чужбина – особено за партиите, на които вотът в страната би дал близки резултати, а и за тези, които се мъчат да прескочат електоралния праг – могат да влязат в ролята на кавалерията, появила се изневиделица, за да реши изхода от сражението. Някои от тези хора се връщат в Кърджали да гласуват, а други ще гласуват от страните в които са намерили финансово спасение споделят самите те, като подчертават, че са си дошли в града само заради паспортите.

Безплодните парламенти и кризата на партийната система в крайна сметка извират от апатията на Негово величество избирателя. Докато лениво се излежава в комфортната сянка на дървото на свободата, израсло с толкова мъка, той мърмори, хванат в капана на нереалистични очаквания, екзистенциални страхове и претенции. И все по-често забравя, че спасението е в собствените му ръце.