Радиооркестърът приключва творческия си сезон с музика от Григ, Менделсон и Берлиоз – петък, 12 юни, от 19 часа

Някак неусетно изминаха 9-те месеца от началото на концертния сезон 2014 – 2015 на Симфоничния оркестър на Българското национално радио. Един изключително успешен сезон, в който музикантите от оркестъра и техният главен диригент – Емил Табаков, за пореден път доказаха изключително високото си професионално ниво и богатството на творческите си търсения. Този петък, 12 юни, предстои да бъде поставен „заключителният акорд“, за който радиосимфониците са избрали три популярни и обичани романтични творби: Сюитата „Пер Гинт“ на Едвард Григ, Концерт за пиано и оркестър № 1 в сол минор от Феликс Менделсон-Бартолди (солист ще бъде Александър Хинчев) и „Фантастична симфония“ на Ектор Берлиоз.

Композитор, пианист и диригент, Едвард Григ е слава за родината си и чест за целия музикален свят. Неслучайно мнозина го наричат „Гласът на Норвегия“. Голямата му известност идва с признанието на Ференц Лист, който присъства на концерт на композитора и съпругата му в Италия. Така Григ става изключително популярен в Европа. Той композира голям брой романси, песни и клавирни пиеси, елегични мелодии („Сърдечни рани“ и „Последна пролет“) и камерни творби (соната за пиано, соната за виолончело и пиано, три сонати за цигулка и пиано, струнен квартет). Към големите музикални форми обаче Едвард Григ не проявява интерес. По-мащабните му произведения са Концерт за пиано в ла минор, „Норвежки танци“ за симфоничен оркестър, сюитата „Из времето на Холберг“ за струнен оркестър, както и с двете сюити по пиесата на Хенрик Ибсен „Пер Гинт“, написани по молба на драматурга.
Музиката към „Пер Гинт“ е написана през 1885 година специално към едноименната театрална пиеса на Хенрик Ибсен. Първоначално партитурата се състояла от пет действия и съдържала 26 музикални произведения, но впоследствие голяма част от тях били изгубени чак до 80-те години на XX век.
В днешно време има две сюити с това заглавие, които включват осем от най-популярните музикални композиции. В първата сюита това са: „Утро“, „Смъртта на Озе“, „Танцът на Анитра“ и „В пещерата на горския цар“, а във втората – „Плачът на Ингрид“, „Арабски танц“, „Завръщането на Пер Гинт“ и „Песента на Солвейг“. На концерта в петък ще имаме удоволствието да чуем Първа сюита плюс „Песента на Солвейг“ из Втора сюита.

Творчеството на Феликс Менделсон-Бартолди е пълно с позитивна енергия – музиката му е слънчева, жизнерадостна в по-голямата си част – без, разбира се, това да я лишава от дълбочина и духовна основа. Мнозина го определят като единственият музикален вундеркинд на XIX век, чийто талант и дарование могат да се сравнят с този на Моцарт.
Дълго време Менделсон беше единственият абсолютно непознат от великите композитори – неговото творчество беше „преоткрито“ и оценено едва през последните няколко десетилетия. А той има стотици наистина прекрасни творби и една от тях е Концертът за пиано и оркестър №1 в сол минор, опус 35. Макар да фигурира под номер едно, това всъщност не е първият клавирен концерт на Менделсон. Преди него композиторът вече е бил писал подобни концерти: през 1822 г. той създава концерт за пиано струнни в ла минор, а след това – два концерта за две пиана, съответно през 1823-4 и 1825 година. Концертът в сол минор опус 25 се появява по време на пътуването на Менделсон в Италия, горе-долу по времето, когато е написана и прочутата „Италианска симфония“. Премиерата му се състояла през месец октомври 1831 година в Мюнхен и концертът много бързо добил популярност. В него имало отделни секции, съдържащи импровизационни моменти – нещо, в което Менделсон бил специалист.
Днес този концерт са изпълнява сравнително рядко и няма голямата популярност на симфониите на композитора или пък „Сън в лятна нощ“, които и досега остават негови „хитови“ творби. За сметка на това той пък дава възможност на изпълнителите да демонстрират виртуозните си умения – нещо, което винаги е допадало на публиката. Този петък това ще стори пианистът Александър Хинчев.

Александър Хинчев е завършил Музикалната академия в София като ученик на проф. Константин Ганев. По-късно учи при Винченцо Витале в Академия „Санта Чечилия“ – Рим, където се дипломира с отличие и Специална награда на журито. Лауреат на Международния конкурс „Бузони“ – Болцано, и на Първа награда на Международния конкурс за пиано в Будапеща. Върху формирането му оказват влияние ценните съвети и контактите с личности от величината на Святослав Рихтер, Яков Флиер, Лучано Берио, Алексис Вайсенберг, Жорж Претр, Серджо Фиорентино и други. Гастролирал е в Италия, Австрия, Испания, България, Германия, Русия, Украйна, Литва, Франция, Унгария, Белгия, САЩ, Япония, Мексико и други. Концертирал е с едни от най-великите певци и инструменталисти на нашето време като великия бас Борис Христов, мецосопраното Кати Берберан, виолончелиста Франко Маджо Ормецовски, Райна Кабаиванска и други.
Александър Хинчев е свирил в някои от най-престижните концертни зали в света: „Концертхаус“ – Виена, „Театро Гранде“ – Бергамо, „Театро Массимо“ – Палермо, Театро „Сан Карло“ – Неапол, Театро Комунале – Генуа, Театро „Петруцелли“ – Бари, „Палацо Лабия“ – Венеция, прочутата зала „Чайковски“ на Московската консерватория, залата на Националната филхармония Мексико – Мексико сити, залата на Филхармониата – в Нагоя, Япония и други.
Хинчев води Майсторски класове по пиано в редица страни по света: Католически университет– Washington, USA, Консерватория „Сан Пиетро а Майелла“ – Неапол, Лайпциг – Германия и т.н. Критиката не пести суперлативи за неговите изпълнения, специално подчертавайки съчетанието на блестяща виртуозност с тънка чувствителност и артистичност, както е озаглавена една от последните рецензии от Германия: Всеки докоснат клавиш е абсолютна емоция.

Смела, страстна, вулканична натура с изключително болезнена чувствителност, Ектор Берлиоз е един от най-големите новатори в световната музикална история. Композитор, диригент, музиковед – критик, за него Роберт Шуман казва: Човек не знае дали да го нарече гений или музикален авантюрист, защото той блести като лъч, а оставя след себе си миризма на барут.
Фантастичната симфония е първото зряло съчинение на 26-годишния Берлиоз. По онова време той все още учел в Парижката консерватория и се готвел – за кой ли път! – да участва в конкурса за Римската премия. Консервативните професори били неспособни да разберат новаторските стремежи на дръзкия ученик и неизменно отхвърляли представяните от него кантати. Едва през лятото на 1839 година, решен „да стане толкова мъничък, че да може да пробие през вратите на рая“, Берлиоз най-сетне завоювал така жадуваната награда. Кантатата „Смъртта на Сарданапал“ била завършвана под пушеци и гърмежи – в Париж бушувала Юлската революция. А само половин година по-рано – на 6 февруари композиторът писал на свой приятел: „Бях готов да започна моята голяма симфония, в която трябваше да изобразя развитието на адски страсти. Тя цялата е в главата ми, но нищо не мога да напиша“. На 16 април Берлиоз съобщил за завършването на симфонията под заглавие „Епизод из живота на артиста. Голяма фантастична симфония в пет части“. По този начин авторското наименование на първата симфония на Берлиоз не съответства на това, което се твърди за нея: фантастичната симфония – това просто е определение за своеобразната трактовка на жанра от страна на композитора, така както се случва по-късно и в драматичната му симфония „Ромео и Жулиета“.
Артистът, за когото се разказва в симфонията, бил самият Берлиоз, отразен в музика – със съответстващите му романтични преувеличения. Става дума само за един (но много важен!) епизод от неговия живот – на 29 май 1830 година, в навечерието на предполагаемата премиера на творбата, във вестник „Фигаро“ била поместена програмата на симфонията, която предизвикала остро любопитство. Цял Париж жадно следял развитието на романтичната любовна драма между Берлиоз и Хенриета Смитсън. 27-годишната ирландка, която била пристигнала в Париж на гастроли през есента на 1827 година в състава на една английска трупа, запознала Франция с трагедиите на Шекспир и потресла публиката със своите превъплъщения като Офелия и Жулиета. Берлиоз я преследвал с вулканична страст, но модната по това време актриса, според думите на критиците, го презирала. Мечтаейки за успех, който би могъл да привлече вниманието й, Берлиоз изпаднал в отчаяние и дори мислел за самоубийство.
Концертът, на който трябвало да бъде изпълнена Фантастичната симфония, бил отложен с няколко месеца: трудностите по процеса на неговата подготовка композиорът сравнявал с преминаването на Великата армия на Наполеон през Березина. Премиерата се състояла на 5 декември 1830 година в Парижката консерватория и имала огромен успех. На диригентския пулт бил Франсоа Габенек – създателят на първия симфоничен оркестър във Франция. Впоследствие Берлиоз внесъл някои промени, изменил реда на частите на симфонията и леко преработил програмата. Окончателната редакция на творбата била изпълнена (отново под диригентството на Габенек) на 9 декември 1832 година.

„Фантастичната симфония“ на Берлиоз е първата програмна симфония в историята на романтичната музика. Берлиоз сам написал текста на програмата, която на практика представлявала подробно излагане на сюжета и последователното развитие на събитията във всяка част. Впрочем, както самият композитор съобщавал в предисловието, може да се ограничим и само с наименованията на частите. Така ще сторя и аз сега – още повече, надявам се, всички знаете за какво иде реч във „Фантастичната симфония“.
Ето и заглавията:
Първа част – „Мечтания и страсти“,
Втора част – прочутият „Бал“,
Трета част – „Сцена в полето“,
Четвърта част – „Шествие към ешафода“,
Пета част – „Видения в нощта на Саба“.

Концерта предаваме по програма „Христо Ботев“