2012 г. – Алексис Вайсенберг: „Всичко е звук”

БНР Новини
Снимка: архив

Той беше най-красивият пианист на своето време. Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 година в София. Така берлинският вестник „Ди Велт” описва Алексис Вайсенберг. Роден в София, изключителният пианист получава отлично възпитание в едно космополитно семейство – посещава италианско училище, говори с родителите си на френски, с училищните си приятели на български. Майка му, нейните сестри и брат са завършили Виенската консерватория. Алексис започва уроци по пиано още на 4 години, а скоро след това е поет от Панчо Владигеров. Ето какво казва за него композиторът:



В деца-чудеса аз не вярвах, но когато ми го доведоха и седна пред пианото, разбрах, че талантът му е изключителен. Направи ми впечатление неговия абсолютен слух. Той възприемаше с цялата си душа музика във всякакъв стил. Прекрасно свиреше концертите на Моцарт в ла мажор, до минор и ре минор, сонати от Бетовен, произведения от Бах, Шуман, Шопен и Лист.

По време на Втората световна война българският евреин Вайсенберг успява по най-драматичен начин да избяга заедно с майка си от един концентрационен лагер в България. Помага им германски офицер, влюбен в творчеството на Шуберт. През Истанбул двамата стигат до Тел Авив. Там Вайсенберг продължава с уроците по музика и на 14 години свири Третия концерт на Бетовен с израелското радио. Следва и първото му турне в Южна Африка, където изнася 15 концерта с 4 различни програми. Още тогава около личността му се създава легендата за бездушният виртуоз, продал душата си на дявола, за да овладее танца на клавишите. През 1946 година заминава със стипендия за Ню Йорк, където завършва Джулиард скуул. През 1947 г. става лауреат на конкурса „Левънтрит” и изнася първите си концерти в „Карнеги хол”. Така започва бляскавата международна кариера на един от най-забележителните пианисти на ХХ век, чиято концертна дейност опасва като мрежа Европа, САЩ, Южна Америка и Африка. Залите на Париж, Виена, Мадрид, Милано са просто стъпалата, водещи нагоре към успеха.

През 1967 г. Херберт фон Караян го кани за изпълнител на известния филм за клавирния концерт на Чайковски. Това му донася изключителна популярност и Вайсенберг получава покани за гастроли от Лорин Маазел, Клаудио Абадо, Ленърд Бърнстейн и др. Критиците са възхитени, наричат го „принц, който излъчва музика. Едно от изпълненията на Вайсенберг, запазени в Златния фонд на Българското национално радио, е именно на концерта на Чайковски, под диригентството на Караян.



В своята автобиография музикалният продуцент Мишел Глоц отделя специално внимание на Алексис Вайсенберг:

Не мога да премълча за огромната култура на Алексис в областта на литературата, архитектурата, философията, театъра. Той изследва живота като един вундеркинд – внимателен и учуден от света. В музикален план той не знае граници.

През целия си живот пианистът открива и помага на много световни звезди като виолончелиста Йо Йо Ма, диригента Жан Бернар Помие и много други. За първи път се връща в България през 1972 година с помощта на своя учител Панчо Владигеров. Не среща разбиране, желанието му да организира конкурс на името на композитора, в който да вложи лични средства. След изключителния концерт на Вайсенберг у нас, пианистът Константин Ганев казва:

Трудно е да се опише с думи магическата сила на един артист с такъв широк спектър на въздействие. Тя се крие в множеството предпоставки – от външния вид и поведението му на сцената до дълбочината на неговата духовност, интелект и отношение към света. Когато свири нещо, дори и най-малкият мускул на лицето му не трепва – даже в моменти на върховно душевно и физическо напрежение. Всичко е звук: този пределно ясен, релефен, изсечен като с длето клавирен звук, който може да се преобразява безкрайно.

Това е нещо вътрешно, първично, независещо от мен, чисто психологическо. Останал съм си българин по душа, по дух, по въображение и навярно ще си остана такъв до края – казва световноизвестният българин. Неговите плочи и дискове са издадени в многомилионен тираж по всички континенти. Но въпреки космополитната кариера, връзката му с родината остава трайна. Пианистът споделя, че винаги е искал да се върне в края на живота си в България и да остане в нея, но уви, смъртта му го споходи в Швейцария на 8 януари 2012 година.




Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

2015 г. – БНР – 80 години по-късно

На 25 януари 1935 г. Цар Борис III подписва указът, с който се създава Българското национално радио. За началник на радиоразпръскването и първи директор на Радио София е назначен Панайот Тодоров Христов (Сирак Скитник). Златния фонд на медията пази спомените на ръководителя на техническата служба на радио София – Асен Маринов за първите години на..

публикувано на 22.12.15 в 13:07

2011 г. – Незабравимият Велко Кънев

„Вярвам, че дори и талантливият Станислав Стратиев, който написа специално ролята на Велко Кънев в емблематичния филм „Оркестър без име”, трудно би намерил думи на утеха, ако беше сред нас. Велко бе от актьорите, които правят празник в театъра, от хората, които оставиха малки частици от себе си във всяка своя роля”. Това са думите, с които..

публикувано на 26.11.15 в 14:37

2009 г. – Петър Слабаков: Честната дума е повече от закон

България няма своя Пражка пролет, няма Нежна революция, „Солидарност”, дисиденти от мащаба на Хавел и Валенса. Основните причини за това са   народопсихологията ни и репресиите срещу интелигенцията след просъветския преврат на 9 септември 1944 г. В България опозицията срещу тоталитарното управление и проявите на дисидентство станаха видими..

публикувано на 10.11.15 в 12:39

2008 г. – Константин Павлов – в утробата на кита

„Интервю в утробата на кита” - Къде беше -  питат ме -  повече от три десетилетия? - Бях в утробата на Кита.  Всички виждате,  нарочно питате. - Как прекара -  питат ме -  три десетилетия в търбуха му? - И това го знаете -  комар играх  с оня комарджия... Йон библейския. - Ама Йон излезе -..

публикувано на 03.11.15 в 12:10

2004 г. – Магьосникът от Калиманица

Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български и литература. Изкарвах тройка, защото никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам, както си ща и завършвам, както си ща. Това казва навремето писателят Йордан Радичков, за когото словото и езикът са двете неща, на които дължим оцеляването си като..

публикувано на 06.10.15 в 11:08

2000 г. – Сбогом на Невена Коканова – Първата дама на българското кино

Ирина от „Тютюн“, Жана от „Инспекторът и нощта“, Лиза от „Крадецът на праскови“, Ана от „Карамбол“, Тинка от „Момчето си отива“... Филмовите й роли са над 50 , но тя винаги е твърдяла, че нейната страст е театърът. А в света на киното и театъра има едно общо правило – истинските големи актьори са тези, които са най-естествени и земни, които не се..

публикувано на 07.09.15 в 15:02

1999 г. – Сагата с българските медици в Либия

На 9 февруари 1999 г. в Бенгази либийските власти задържат няколко десетки медицински работници, сред които 23-ма българи. Няколко дни по-късно повечето са освободени. В ареста остават медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, д-р Здравко Георгиев и палестинският студент по медицина..

публикувано на 01.09.15 в 14:19