Рашко Младенов за музикалния спектакъл „Ла”

От идеята до осъществяването на спектакъла изминава немалък период от време. Актьор и музикант подготвят едновременно текста и музиката.

Може би този конкурс, съвсем случайно мернал се пред погледа ми в интернет, ме запали – продължава той. – Даниела Дикова, директор на „Вивапиано”, беше поръчала на няколко съвременни творци да напишат пиеси върху теми от Петко Стайнов, по повод 120-годишнината от рождението на този голям наш композитор. Попаднах на изключително произведение – „Токатa” върху темата от „Ръченица” на Петко Стайнов от Абрашев-син. Толкова ме заплени тази пиеса, че реших да участвам. Когато казах на Даниела за избора си, тя възкликна: „Ти си луд, пиесата е трудна!” Явих се на конкурса, спечелих награда и свирих на гала концерта. Но така и не успях да науча пиесата както бих искал. Говоря за усъвършенстване, за достигане на истинския блясък на тази музика. Продължавам да я свиря, както и много други. Упражнявам се с удоволствие. От Ицко Финци научих, че през април в Париж се провежда конкурс за непрофесионални пианисти и с него сме решили да се явим. По начало това беше моят път. Започнах на 5-годишна възраст, завърших НМУ при доц. Лидия Кутева, дори последната година ходех на уроци при проф. Богомил Стършенов, при когото щях да продължа, приеха ме в консерваторията. Но пристигна някакво необяснимо писмо от Министерството на отбраната. Анулираха изпита, защото имало малко момчета, които да отидат войници. Изпратиха ме в Грудово, в танковия полк за две години. Не можеше и дума да става за свирене на пиано. Полагаше се отпуска за кандидатстване във висше учебно заведение. Заради този отпуск кандидатствах в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, убеди ме офицерът, под чието командване бяхме. Това беше единственият начин да си отида в София за малко. Най-неочаквано ме приеха. Попаднах при невероятния педагог проф. Желчо Мандаджиев, който ме спечели за театъра още първата година. Професията актьор не ми попречи да се занимавам цял живот с музика. Колкото до спектакъла – в него има и диалог с публиката, много закачки. Например – моят герой получава писмо с поръчка да запише нещо, той е много горд от това. Прочитайки внимателно, разбира, че трябва да запише сигналите за нова линия на метрото. Аз се гневя на сцената, че ме подценяват, а Косьо съчинява песен в стила на ФСБ. Единственият текст е: „Внимание, вратите се затварят! Следваща станция ….“ Съвсем случайно използвахме името на една софийска станция – „Жолио Кюри“. Хората много се забавляват. Срещат ме непознати, които пътуват в тази посока с метрото и казват, че винаги се смеят, когато чуят името на спирката. Спектакълът, който играем с Косьо Цеков, ни доставя огромно удоволствие и радост, надявам се, че предаваме всичко това и на зрителите.