На 12 април голямата българска хореографка Боряна Сечанова отпразнува 50-годишнина с великолепен спектакъл в Музикалния театър „Стефан Македонски”– сред танцьорите от балет „Арабеск”, които вдъхновява вече повече от 10 години, сред приятели, с които я свързват хубави спомени в различни творчески периоди, сред публиката, която следи новаторските й балетни постановки.
В спектакъла „Една вечер с творчеството на Боряна Сечанова“ беше представен ярък букет от нейни хореографии – откъси от „Кармина Бурана“, „3/4 Луна“, „Дон Жуан“, „Лудо вино“, „Ах, този джаз“ и „Коса“. Танцови спектакли, хореографии за оперни творби и театрални пиеси – Боряна Сечанова не спира да добавя цветове в този пъстър калейдоскоп, с тънката чувствителност на твореца към света около него. Какво най-силно я провокира в този наш забързан свят?
Може това да бъде музика, може да бъде конкретен човек. Много от нещата ги мисля за конкретни хора и ми е много трудно, ако трябва след това да сменя човек. По-лесно ми е да променя спектакъла! Много често това са лични неща, които са ме провокирали. Винаги съм казвала, че аз съм един много щастлив творец, защото не ми се е налагало да правя неща, които не харесвам!
По отношение на спецификата на танца в балетния спектакъл, в операта, в театъра Сечанова смята:
Танцът винаги има една специфика. Човек започва да танцува тогава, когато нещо се случва с неговата душа. Ако нещо те въодушеви и те накара да излезеш от обичайното си състояние, ти ставаш и танцуваш. Танцът е еманация на човешкото състояние, на отношенията между хората, което винаги на сцената се търси умишлено. Не съм привърженик на битовите танци на сцената, напротив! Това важи и в една опера, и в един театър – танцът е като „черешката на тортата”.
Освен работейки по един спектакъл и в ежедневието хореографката изразява силната емоция чрез танц.
Обикновено това ми се случва вкъщи късно вечер. И в един момент се оглеждам към прозорците дали ме гледат хората. Аз съм отраснала в такава среда. Баща ми е на 86 години и го прави непрекъснато - танцува вкъщи, пее... Често питам сина ми: „Вие танцувате ли, вашето поколение?” Защото това, което си спомням от моето детство, е как вкъщи се правеха невероятни партита с песни и танци. Едно време нямаше семейство, в което родителите да не искаха поне децата да свирят на един инструмент. Баща ми беше дори по-щастлив, когато купи пианото, отколкото аз, защото бях малка и още не разбирах за какво става въпрос! Докато днес е малко по-различно... Но се надявам, че в следващия кръговрат отново ще се върне интересът към музика и танц!
Не бих могла да кажа, че съм оптимист, но приемам, че това е признак на възрастта. Човек не става оптимист с възрастта, обратното! Но това не означава, че не мисля позитивно и не се радвам на това, което се случва около мен. Надявам се младите хора да са оптимисти и много ме притеснява, когато някой млад човек говори черногледо, защото в крайна сметка бъдещето е пред тях, а не пред нас.
Необикновено много приятели срещнах през годините, които ми подадоха ръка!
Това, което ни съхранява, не може да бъде прочетена книга, според мен, не може да бъде чута музика, не може да бъдат някакви философски размисли. Всичко това само дообогатява, дава ти някаква стабилност в светогледа. Но силата трябва да търсите в хората около вас – тези, които ви обичат, в семейството, в хората, с които работите. Заобикаляйте се с позитивни хора, с които имате общи идеи! Мисля, че това е най-важното и по този начин човек върви напред!