Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Знаете ли кога е Ирминден? Някога за 1 май, празника на Св. Йеремия, всяко домакинство у нас по традиция трябвало да се сдобие с нов глинен съд. Може би подница? А какво представлява? – Не бързайте да тичате при майстора-грънчар. Имало специален ритуал „Газене на подница”, в който участвали момите. Днес на човек дори да му попадне готова подница, ще се чуди какво да я прави. Ако, обаче, му поднесеш на такъв любопитко най-уханния хляб, с разпукана коричка отгоре, омесен с плодов квас, ръжено брашно и дъхав мед, няма да пита, а направо ще иска да си отчупи и да похапне… Тогава му кажете, че хлябът е от подница, пра-бабата на тавите. За Св. Йеремия се омесва от глина. Но става и от метал или пък от голям камък, стига да има кой да го издълбае. Обаче после-е-е! Като се нагрее тая подница върху жар, пък като се метне вътре едно пухкаво тесто! Някогашните майстори го завивали плътно с пресни лозови листа - хлябът да „прихване” от техния аромат, пък и те да го пазят от прегряване. Защото и отгоре се изсипвала жар… Седи си хлябът на топло, протяга снага, надига се, надува се, става му хубаво. Като го извадят после от подницата, от него се вдига тънка вкусна пара… Може да си го хапваш просто така, без нищо друго. Или да си го намажеш с нещо благо, т.е. всичко, което минава леко през гърлото и кара душата да пее. Дали ще е бабина лютика, топеница, юнашка скара, овкусена с билки по рецепта от времето на византийската империя… или ще е някое домашно сладко, няма значение. Важното е храната да е погалена от човешка ръка, не от машина. Като се индустриализирахме, забравихме вкуса на истинските неща. Забравихме историите, символиката, естествения ход на времето и пътя на традиционния календар. Животът не е само „Наздраве!” за Трифон Зарезан, нито агнешкото за Великден и Гергьовден. Пред тях е вървяла паметта за смисъла на празниците, които отделят сезоните в стопанската и човешката година. Сватби, раждане, кръщение, прохождане… Посеви и вършитби… Пости, заради волни и неволни грехове, Сирни Заговезни, прошка… Колелото се върти, поколенията растат. Паметта е тази, която ги свързва. Ще се изгуби ли приказната история, която държи корените ни живи? Защо да не я разказваме през вкуса на бабините рецепти? Така празниците няма да са просто извънредният почивен ден със слагане на маса, а поредица от знания, памет, внимание и любов. Кухнята е невероятна съкровищница на културно-историческо наследство. 100, 1000 или 100 000 са лютениците, които са приготвяни у нас от векове? – Сигурно много повече. Всяко домакинство е имало свои рецепти. Те се предавали в поколенията. Развивали се. Променяли се с идването на снахата от друга къща. Смесвали се родовете, но и вкусовете, традициите… Примери – много! Той – от Добрич, тя – от Благоевградско. Семейството отива да работи във Варна. „Улавя” черти и от тамошния бит. Пътят на две разклонения – от Добруджа и Пиринско, се вие във времето – жилав и устойчив... Как ще продължи тяхната история? – Погледнете им трапезата и ще разберете… Ангел Ангелов създава Националния тръст за съхранение на културно историческото наследство на България. Идеята е чрез Академия “Кулинарен историк” да бъдат издирени и запазени фамилните знания за традициите и вярванията. С тях да върнем вкуса на храната и майсторлъка от приказките. Знаят ли децата ни кои са Сладуна и Благуна? – Очакват да им го кажем. Само преди това, в забързаното време и възрастните ще трябва да поспрем. Да си спомним кои сме самите ние… Чуйте разговора с Ангел Ангелов, гост на предаването „А сега накъде?”
