Според изследователите на Йонеско пиесата му „Кралят умира“ противоречи в няколко направления на типичните абсурдни пиеси. Авторът, който на 40 години започва да учи английски език, като използва метода на заучаване на цели фрази, постепенно стига до мисълта, че с цялата тази дейност той всъщност не учи чужд език, а открива куп изумителни и неоспорими истини, като например факта, че седмицата има седем дни или че подът се намира под краката ни.
Чрез преоткриването на познатото, повторението и баналното Йонеско стига до логиката на абсурда най-напред в „Плешивата певица“, написана през 1948 година. През 1962 г. обаче, в „Кралят умира“ той се връща към линейното развитие на сюжета. За разлика от останалите му пиеси в тази доминиращ е принципът на изчезването, не на натрупването. Героите в „Кралят умира“ изчезват един по един с напредването на историята. Въпреки вкуса на драматурга към изобилното използване на клишето в онази особена ситуация, когато то вече изцяло загубва конкретния си смисъл, езикът в „Кралят умира“ е по-директен и разбираем.
През 1966 година в едно интервю Йожен Йонеско казва, че тази пиеса не произхожда от някакъв сън, така както това е станало с повечето от пиесите му, а е в много по-голяма степен съзнателно композирана. И когато го апострофират, че е напуснал позицията на авангарда, за да започне да твори по класически начин, той отговаря, че въпросът за него не е бил да избира между класика и авангард. Просто е започнал да пише различно, защото е осмислил нещата по различен начин. Има и друго. „Кралят умира“ Йожен Йонеско пише, когато е сериозно болен и се е страхувал за живота си. За него този текст е нещо като един особен урок по умиране,“ тъй като всички ние сме умиращи същества, които отказват да умират“.
Постановката на Радиотеатъра е направена през 2007 година и представлява радиоверсия на спектакъла на Бургаския театър под режисурата на Борислав Чакринов.
