През август "Изотопия" е музика, а първата ни история, разказана по ноти, е за преобръщането на стереотипите.
Началото даваме не с "Имало едно време…", а със звука на Париж, който изпрати олимпийските игри с група AIR, за да вземе глътка въздух и да посрещне параолимпиадата на 28 август.
Страната ни се разписа със седем медала, по-голямата част от тях спечелени от натурализирани спортисти. Дотук с някои клиширани олимпийски мрънкачи. Те могат само да замълчат.
Никак не мълчи бандата от Версай. На френски "air" означава "въздух", но в случая е акроним. Идва от "amour, imagination, rêve" ("любов, въображение, мечта"). Влюбените мечтатели с въображение смесват жанровете, ще ги смесим и ние, за да се озовем там, където стереотипите не виреят. Така, както се случи в Париж.
В София удряме по клишето с фънк кавър на I Saw Her Standing There на The Beatles, изпълнен от Scary Pockets и Casey Abrams. I Saw Her Standing There е първата песен, с която четворката от Ливърпул, най-продаваната група в историята, открива дебютния си албум Please Please Me от 1963 г. Написана от Пол Маккартни и Джон Ленън, вдъхновена от тогавашната 17-годишна приятелка на Пол. Красив стереотип за любовта и младата жена, чиято ръка мъжът просто не може да не хване.
И така, първата августовска музикална "Изотопия" за 2024 г. развенчава стереотипите.
Правим го основно с кавъри като реверанс към вдъхновението, подарено от големите творци и на публиката, и на другите автори. Само истински таланливите хора могат без завист да уважат завещаното, но и да го преосмислят, до степен че създадат ново произведение.
С изкуство се опитваме да преобърнем твърдите отпечатъци. Това буквално означават стереотипите. Преди, но и сега, всеки ден, всеки час и навсякъде има материал за предразсъдъци (да, знаем кого цитираме).
В България преписваме руски закони без да са ясни отговорите на важни въпроси, а те се простряха чак до Франция, където мъжкото и женското, класическото и постмодерното се сблъскаха още с откриването на олимпиадата.
Проглушиха ни ушите и за мъжките момичета, и за джендър пропагандата и някак забравихме, че животът е много по-сложен от предварителните нагласи, положителни или отрицателни. "Изотопия" не е място за предразсъдъци, затова жанрове и джендъри оставете всякакви.
Клишето за 17-годишната съблазнителна младост, в която просто не можеш да не се влюбиш, обръщаме цифром и словом със 71-годишната Шака Кан.
Наричат я "Кралица на фънка", но наскоро призна пред The Independent, че винаги е искала да се отърве от етикета. Можете да я възприемате стереотипно като една от т. нар. диви: със стремителна кариера, 10 награди "Грами" и проблеми с алкохола и наркотиците. На Ивет Мари Стивънс, каквото е истинското ѝ име, се е налагало даже да свидетелства по дело за убийство, заведено срещу сина ѝ Деймиън. Пяла е и за демократите, и за републиканците, но се възприема като демократ по дух.
Въпреки че преди дни SIA представи Immortal Queen с участието на Шака Кан, избираме един от нейните хитове Ain't Nobody, изпълнение отпреди месец в поредицата Tiny Desk Concert.
Текстът (точно като при The Beatles) описва стереотипната представа за любовта, този път на жената, но енергията, която има Шака с бандата, страстта ѝ към китарите на живо и обичта към трите беквокалистки, които приема като част от семейството си, заразяват.
На 71 Шака Кан е все така обаятелна и приветлива, за да нокаутира ейджизма.
Една от най-енигматичните жени в поп културата е жената, която се състои основно от два крака и въздействащ глас.
Mammy Two Shoes e анимационното мамче от "Том и Джери". Замислена като стереотип на майката на средна възраст. Афроамериканката изчезва от сериите след 1953 г. заради протести на чернокожи. Чиста загуба, но както сега, така и преди, можем да останем с пръст в уста и с репликата "О, времена, о, нрави".
Един от вечните стереотипи на човечеството (отвъд този за котката и мишката) е за жената до печката. Време е мама да излезе от кухнята! Ще я освободят The Shuffle Demons.
Преди дни бандата от Торонто бе в България. Вдигна на крака публиката на джаз фестивалите във Варна и Боровец, в момента може би са на път заради участия в Париж, но на 16 август се връщат, за да свирят в Перник.
Демоните знаят как да забиват и то върху всичко: от скелето на сцената до пода. Барабанистът им е хиперактивен. Насред танците във Варна сподели, че артистичният директор на феста, музикантът и композитор Анатолий Вапиров, ги кани от десетина години, но все се случва нещо и не успяват да дойдат. Поуката след първия им концерт на родна почва: "Ако не успееш от първия път, опитай отново и отново, и отново, и отново…"
Момчетата носят много настроение и цвят, но най-важното – не се взимат насериозно. Знаете, особено сериозните особи нямат никакво чувство за хумор, обаче компенсират с обилие от предразсъдъци. За всички тях е песента Cheese on Bread. Да възпееш нещо толкова простичко е гениално, особено ако се шегуваш.
Насъщното в битката с предварителните нагласи, шегата, дойде с кашкавалената композиция на канадската "Акага". Веднага след нея намигваме на дамите с The Black Keys и Psychotic Girl. След филията със сирене е ред на психотичната мадама, за да не останат момичетата извън ироничния обсег. Все пак, това не е проповед от амвона, това е "Изотопия"!
Стигнахте до нервно неразположение? Психиката ви се поразклати от текста на песента? Успокояваме ви с Punkaddidle на Майк Олдфийлд.
Той намери място в историята между жанровете и половете в музиката и живота заради таланта си, но и заради дългогодишния изтънчен вкус към деликатните женски вокали. С него се насочваме към Дъблин (откъдето е един от незабравимите му лайв албуми), за да слушаме рокабили кралицата Имелда Мей.
И тя, като Шака Кан, не си пада по звездоманията. След като привлича вниманието на пианиста и композитор Джулс Холанд, славата застига Имелда, но с нея идва и фиксацията на околните как изглежда. Реакцията на Мей:
"Мисля, че исках всичко просто да спре за малко. Почти се почувствах като карикатура на себе си. Това нещо, нали знаете, "Оооо, Имелда Мей!", то просто стана прекалено", са думите на Имелда преди седем години в The Late Late Show. "След това просто отидох до фризьора и се почувствах отлично, както става с много хора. И реших да напиша албум", допълва певицата. Рецептата е проста: връщането към по-естествения външен вид я завръща към това, което е – творец, а не аватар.
Без имитация и по своему. Така Мей изпя The God That Failed от суперуспешния "Черен албум" на Metallica. За 30-ата му годишнина групата организира и разпространи The Metallica Blacklist. Покани 53-има артисти от различни култури, континенти, поколения и стилове. Направиха кавъри на 12 черни песни. Много интерпретации, но към The God That Failed посегнаха само двама. Досещате се, Имелда е сред куражлиите.
И понеже има истина в клишето, че момичетата не пеят като момчетата и обратното, а и защото това не е никому нужно, чуйте как Имелда Мей изпълни с нов смисъл думите за падналия Бог, измамните заблуди, счупените обещания и криворазбраната гордост.
От Дъблин взимаме музикалния стоп за горещата Калифорния с охлаждаща интерпретация на италианското трио на Франческо Беарзати, което закри миналогодишния джаз фестивал "Варненско лято".
Тогава момчетата представиха албума Post Atomic Zep. В оригиналната Going to California на Led Zeppelin, вдъхновена от земетресение, се пее за невъобразимото – кралицата без крал.
"Казват, тя свири на китара, плаче и пее.
Язди бяла кобила по стъпките на зората.
Опитвам се да намеря жена, която никога не се е раждала.
Стоя на хълм в планината от мечти.
Казвам си, че не е толкова трудно, колкото изглежда."
Е, време е да развенчаем и стереотипа за идеалната жена.
Имелда Мей сравняват с дамата, написала следващата песен.
Били Холидей разказва, че първият стих е реплика към собствената ѝ майка. Скарали се, защото родителят не помогнал на детето, а дотогава детето твърде често помагало. Позната история, особено за борбените деца, родени в крайна бедност или просто в нехайни семейства. В случая с Лейди Дей – тя е извънбрачно дете на двама тийнейджъри, 19-годишно момиче и 16-годишно момче. Били, всъщност Елианора, е видяла всичко от самото начало. Налагало ѝ се е дори да работи като проститутка редом с майка си.
Логично звучат думите в една от най-известните ѝ песни:
"Мама може да има, татко може да има,
но Бог да благослови детето, което си има своето."
"Силните стават умни,
докато слабите избледняват", пее Били.
В епохата на Холидей God Bless the Child е толкова емблематична, колкото Strange Fruit, в която изпява стиховете на Люис Алън за линчуването на чернокожи. Така в американската музика на практика се декларира движението за равни граждански права.
God Bless the Child избираме заради посланието към всички, които разчитат на собствените си сили, защото те движат света напред. Интерпретацията е на Blood, Sweat & Tears. Много са кавърите на God Bless the Child, но техният може да се опише с девет букви: страхотен.
Последната дума има още едно дете.
Клишето гласи, че най-важната роля на жената е да бъде майка, но Нина Симон е и музикант, поет и активист. Споделя, че напуска родните САЩ заради расизма. Умира във Франция, в съня си.
Нина е боец от малка. Първия концерт с класическа музика изнася на 12. Накарали родителите ѝ да седнат назад, за да направят място на белите, но тя отказала да свири, докато не ги върнат отпред.
За приза "Най-добра майка" обаче няма да се пребори. Собствената ѝ дъщеря Лиса израства при роднини и приятели заради натоварения график на Симон, биполярното ѝ разстройство и бурния брак между нея и Андрю Страуд, който я насилва психически и физически.
По-късно Лиса твърди, че майка ѝ я е малтретирала. Тормоз, довел до мисли за самоубийство, затова заминава да живее с баща си. Лиса е певица, композитор и актриса. Ще я чуем в изпълнение на една от най-разпознаваемите песни на Нина Симон – Ain't Got No, I Got Life.
"Нямам работа, нямам нищо.
Не ми остава много време да живея.
И нямам никаква любов.
Но какво имам?
Нека ти кажа какво имам,
което никой няма да ми отнеме.
Имам си косата на главата.
Имам мозък, имам си уши.
Имам очи, имам нос.
Имам уста и усмивка."
Изброяването продължава до кулминацията: "Имам живота си".
В мрачния си самотен живот Нина определя раждането на Лиса като "единствения светъл момент". Лиса знае, че нейният призрак е Нина, но е простила и години след смъртта на майка си скърби.
Лиса Симон с репертоара на майка си в "Часът на джаза" по френското радио RTL през 2015 г.:
Животът прилича на историята: река с много ръкави, в която не можем да влезем два пъти. Е, да, монетата има две страни, но истинският живот – много повече. Дръжте се здраво за него и право напред. А може напред и нагоре, както гласи спортното клише.
Финалният ни спринт е като началото, с французите от AIR и усещането за Олимп.
Предаването чуйте в звуковия файл.
Изображения: генерирани с Midjourney по описания на Лора Търколева
Снимки от "Варненско лято": Лора Търколева
