Ейбъл Ферара: Киното е едно от най-силните оръжия за масово поразяване, макар и в позитивен смисъл

Имах малко по-трудно детство. Израстнах в италианско католическо семейство в Ню Йорк и по-точно в Бронкс, където знаете, че има гето. Семейството ми се изнесе от града и на практика живеехме в покрайнините на Ню Йорк. А 60-те бяха години на голяма надежда в САЩ - времето на Джон Кенеди, хора летяха до Луната. Преди войната във Виетнам  Америка беше и доста оптимистично място, където можеше да мечтаеш за всичко. И всяка мечта можеше да се сбъдне. И това, че на 16 хванах за първи път камерата и реших да правя филми, не беше кой знае колко необикновено. Такъв беше духът на времето. Всичко беше възможно.

Това бяха ранните години на Бийтълс, Ролинг Стоунс - музика, която ми харесва. И някакси във въздуха имаше творчески заряд, който свърши със 60-те години.

Хубавото при мен беше, че рано осъзнах с какво искам да се занимавам и че ще бъда филмов режисьор и мога да го правя. И като всички останали и аз ходих първо на училище, после в университета. Трябваше да направя този огромен скок от завършването и започването на работа и да  се издържам от това, което правя.

В Ню Йорк в средата на 70-те на практика нямаше независимо кино. Ние трябваше да го измислим. Имахме, разбира се, възможността да отидем в Холивуд, да си намерим там работа и да снимаме филми, но избрахме другия път. Вдъхновявахме се от европейските режисьори, френската нова вълна. Тези филми изглеждаха така, все едно си хванал камерата със своите приятели и си започнал да снимаш. И в крайна сметка ситуацията не се е променила кой знае колко много. Да, сега има по-добри възможности да се финансират такива проекти. Но основното е, че вярваме в това, което правим и продължаваме да го отстояваме. Опитвам се да бъде искрен. Сега съм будист, но дъщеря ми е християнка. Мисля, че това е следващата стъпка към духовността. Все още развивам ума си и все още се уча. И се вълнувам винаги, когато започвам снимки.

На въпроса кои са най-интересните сюжети и истории, когато започва да снима и за какво иска да разказва най-много, Ейбъл Ферара отговори така:

В началото бяхме много философски настроени. Впоследствие станахме и много политически настроени. Просто защото войната във Виетнам започна. Наши близки загиваха някъде там. И нямаше как да не политизираме своята работа. Сега, като се замисля, филми като „Битката за Алжир“, филмите на Пазолини - ето още от тези връзки, някак си станаха една от причините да се прави такова кино.Всеки филм е политически. Ние живеем на този свят и правим филмите си. Така че просто няма как да избягаш от това. Киното е едно от най-силните оръжия за масово поразяване, макар и в позитивен смисъл.

Дали съм доволен от работата си? Доволен не е думата за филмов режисьор. Какво значи да си доволен, когато непрекъснато трябва да се справяш с проблема как точно да изразиш това, което носиш в себе си. Мистерия е да снимаш и след това да вземеш парчетата лента и да ги сглобиш в едно цяло. Понякога има моменти на удовлетворение. Но все пак човек се променя, светът и гледната му точка също.

Иначе музиката е много голямо вдъхновение за мен. Филмите до голяма степен съществуват и заради музиката. Музиката и изображенията са част от магията на киното. Почти няма такова нещо като нямо кино. Дори и тогава един човек сяда на едно пиано в кино салона и свири, докато филмът тече. Така че музиката винаги върви ръка за ръка с киното. И чрез нея аз се опитвам да намеря своя начин и своя път да се справя с това как да помиря музиката и изображението, така че като гледаш филма той да те докосне, да те грабне, да ти е яко. Всичко това на практика е необяснимо как се случва.

И в крайна сметка тази магия на киното, за която не ти стига цял живот да я разгадаеш, се свежда до един универсален език, на който всички ние общуваме. И когато един филм е направен добре, той е въздействащ и достига до всеки, също като музиката.