Премиера на радиотеатъра: “Втората част на разговора” от Цветан Стоянов - неделя, 4 октомври, от 16.00 часа Последната премиера на Радиотеатъра не е пиеса, а есе. Есето се нарича “Втората част на разговора” и е написано от Цветан Стоянов преди 46 години. В това есе се разказва, как Любен Каравелов отива при Христо Ботев, в нощта преди заминаването на четата и се опитва да го спре. Това не е вярно, разбира се. Става дума за един измислен разговор. Но би могъл да се случи и в първата си част - ситуирана от Цветан Стоянов в нощта преди заминаването и във “Втората част на разговора” - разположена в един безкраен миг в средата на времето. Мигът докато куршумът лети към челото. Тази втора част на разговора, в която говоренето трябва да престане да бъде говорене и да се превърне в нещо друго. Иначе текстът си е есе, при това полемично по един доста академичен начин. В редакцията го донесе Теодора Димова, която го беше взела от Антоанета Войникова. Беше страшно интересно и веднага го приехме за работа. Но не беше драматургия и нямахме представа, кой режисьор би се наел да го постави. Предложихме го на Иван Добчев и той веднага прие. Интервюто по-долу направих за петминутно представяне преди излъчването. Но стана по-дълго и по никакъв начин не можех да избера само пет минути. Все повече вярвам, че екстремните жестове са единственият ни шанс Ина Вълчанова: Този разговор е напълно измислен и е само повод да бъдат изложени някакви разсъждения? Иван Добчев: Дали отговаря на някаква действителност? Цветан Стоянов прекрасно познава модерната литература. Ние не можем да знаем, какво е мислил Ботев, преди да го уцели коварният куршум. И тук има възможност да започнеш да употребяваш фантазията си, да си въобразяваш, да започнеш да допускаш. Точно тази прагова, екзистенциална ситуация, в която се намираш на прага на небитието, на прага на досегашното си битие и някак си, тя тества, тя по особен начин служи като някаква черта, като някаква равносметка на всичко, което досега си правил в името на онова, заради което си направил всичко досега. Проектът, програмата, онова към което Цветан Стояновият Ботев се е устремил. Слагането на тая особена вертикала, да стои там винаги, да сложи този кръст, да пресече тия две парадигми. Това е голямото откритие на този текст - големият, така силно вълнуващ интелектуалците в България през 60-те години, въпрос за хоризонталното битие, за тази “котловинност”, която има нужда от някакъв вертикален ориентир. 60-те години са едно голямо време за българската литература, за българската интелектуална общност. Това е времето, когато Цветан Стоянов и Георги Марков са разговаряли много на тези теми. Известно е едно писмо, което Георги Марков пише като реплика към “Втората част на разговора”. Което е прочетено, мисля, по Дойче Веле на втори юни, един втори юни, някъде... Ина Вълчанова: Това не го знаех. Иван Добчев: Да, има... Даже, аз мислех, това писмо да бъде нещо като постскиптум, като някакъв епилог на нашия спектакъл. Но не можахме да намерим оригиналния запис. На мен ми се искаше, да прозвучи с гласа на Георги Марков. Ина Вълчанова: Аз някак така ги виждам нещата, че този текст ни слага в три епохи. Едната е този спор Ботев - Каравелов. Другата е наистина 60-те. Той е много характерен за началото на 60-те. 64-та ли е написан? Иван Добчев: 63-та. Ина Вълчанова: И там отново се появяват двама опоненти и това са Георги Марков и Цветан Стоянов. А сега е 2009 и това е третото време, в което този текст живее. С какво той ни провокира в 2009? Иван Добчев: Ами, мен лично ме провокира с това, че опитите, които са започнали в 60-те години от хора като Цветан Стоянов да ревизират баналното, христоматийно четене на историята, на народопсихологията, ние имаме възможност да продължим сега много по-радикално. Ина Вълчанова: Да продължим този спор? Иван Добчев: Да продължим този спор, да продължим този опит да кажем, как стоят нещата наистина. Тъй като в момента, в който ние вече сме включени като признати, като приети, като една европейска нация, всички дефекти, всички остатъци от нещо друго, от някакво друго време, от някакво друго мислене, от някакви наслагвания, които в досегашния социално-политически контекст винаги са били изтъквани като качества, а те са недостатъци и ние трябва да кажем ясно, че те са недостатъци, че това са неща, които трябва да се преодоляват, които трябва да бъдат просто по някакъв начин лекувани. Ако приемем тезата на Каравелов от този текст, чрез просветителство, с някаква просветителска лъжичка, постепенно, бавно, този народ да бъде изведен от манталитета, заварения манталитет, изградения през някакви хилядолетия, благодарение на липсата или пристрастието към някакви неща, към някакви догми, към някакви авторитети. Или да приемем Ботевския взривоподобен ход. Да взривяваме, да взривяваме пластовете, да взривяваме тази “котловинност”. Ина Вълчанова: “Котловинност” е много характерна дума от 60-те. Иван Добчев: Това понятие се е родило през 60-те. Ина Вълчанова: Обаче, се оказва, че проблематиката е една и съща - по времето на Ботев, в началото на 60-те и сега. Тоест, Ботев постигнал ли е нещо, като е издигнал тази вертикала? Иван Добчев: Този спор продължава между Цветан Стоянов и Георги Марков. Георги Марков, така да се каже, е съгласен с Каравелов. Ина Вълчанова: Докато Цветан Стоянов - очевидно с Ботев. Иван Добчев: Да, Цветан Стоянов се надява или вярва или му се иска да вярва, че жестът на Ботев, може да бъде схванат с цялата му потресност и някак си нацията да започне да се лекува чрез него. Според Георги Марков – нищо подобно. Те продължават да ходят, всички ходят, всяка нова власт, всички нови фарисеи се качват на Вола, всички слагат цветя, всички го признават за свой. Не случайно имаше и такъв дълъг спор, чий е Ботев. Значи, Ботев си е на комунистите, Ботев след това ще бъде на сините, Ботев ще бъде и на атакистите и Ботев ще бъде на незнам си кой. Неговият жест, според Георги Марков... Ина Вълчанова: Не води до нищо? Иван Добчев: Не постига намерението. Ина Вълчанова: Ако човек реши да поставя този текст, той, струва ми се, трябва да избере страна. Аз слушах постановката и това, че нещата звучат баладично, а не полемично,според мен означава, че е избрана страната на Ботев и Цветан Стоянов. Иван Добчев: Естествено, аз се мъча да постигна онова, което Цветан Стоянов е искал, което е излял - убеждението си, допускането си, този опит да се ревизира христоматийното четене, баналното политическо четене на жеста на Ботев. На този екстремен, невероятен жест. Като знаеш, че въстанието е потушено, че въстанието е загубено, въпреки това да тръгнеш с 200 души да правиш нещо. Или трябва да си голям глупак, което е невъзможно или ти разчиташ на нещо, което е отвъд това. Отвъд тия така елементарни дадености. Баналното, христоматийно четене казва: може би, те не са разбрали, не са знаели, че въстанието е потушено. Но хората в Браила и в БРЦК са знаели прекрасно, за какво става дума. За да се предприеме такъв ход, трябва да има някакъв особен замисъл, трябва да има някакво особено мислене, някаква особена стратегия. Това иска да ни каже Цветан Стоянов. Да започнем да четем подвига на Ботев, както ние го наричаме, в същинското му значение, а не да го банализираме. Да направим едно ново четене, едно радикално друго четене, което скъсва с митологемата и се опитва да схване този жест в същинското му значение на откровение, на някакво особено слагане пред нас на някакъв друг модел, спрямо който започваме да преосмисляме състоянието си, състоянието на нацията, духовното състояние, манталитета си, мисленето си за ценностите. Това е патосът на текста и това е патосът на спектакъла. Ина Вълчанова: Има ли му нещо на българския народ? От този текст излиза, че той е много особен, много негативен, появява се там и темата за богомилството, също любима на 60-те... Наистина ли българският народ е нещо по-различен, по-особен от другите народи или това е инерцията на масата, която съществува навсякъде и конфликтът с интелигента, който иска да й наложи своята идея дори насилствено? Защото, ако ти искаш да принудиш хората да правят това, което не искат, трябва да приложиш някакво насилие, дори и чрез саможертва, може би. Иван Добчев: Ами, да, има му нещо. Има някакви натрупвания. Значи, една нация не се прави току така. Просто не можеш да седнеш и да кажеш, ами ето, тука има, да речем, македонска нация. Няма такава нация. От всичко, което се случва там се вижда, че това е една измислица, която непрекъснато се пропуква тук или там. Или косовска нация да има... Ина Вълчанова: Трябва да има Ботев, може би? Иван Добчев: Трябва да има национална приказка, както казваше Михаил Неделчев. Да кажем, сърбите много ги мъчи това, че нямат национална приказка. Ние имаме национална приказка, ние имаме снопът с пръчки на хан Кубрат, имаме Аспарух... Това е национална приказка. Ина Вълчанова: И Ботев е вътре. Иван Добчев: Ботев е също в тази национална приказка. И Ботев и Каравелов са някакви хора, които са се опитали да провидят дефекта, големите дефекти. Не си крият главата в пясъка за дефектите на българина. Не така просто да обичат отечеството и толкова, а да видят дефектите на хората, които съставляват тази нация. Ина Вълчанова: Сега сме 2009. Тези неща не са ли се променили по някакъв начин? Иван Добчев: Ами, големият проблем сеге е, че целият свят потъва в една такава кока-кола котловинност. Ина Вълчанова: Глобална котловинност. Иван Добчев: Глобалистка котловинност, която изравнява всички и придава на всички едно значение на стока-пари-стока. И оттам на сетне всеки опит да се вдига вертикалата в тази котловинност, в тази хоризонталност на живеенето е много важен. В тоя смисъл такива жестове като този на Ботев са валидни и днес. Ина Вълчанова: Възможни ли са днес? Иван Добчев: Възможни са, много хора ги правят. Не казвам, че тези, които влизат в самолетите и... Но и те са нещо, те също са част... от тази битка. Хората, които влизат в самолетите и ги взривяват в небостъргачите са по някакъв начин сродни на ботевия импулс, на ботевата стратегия. Ина Вълчанова: И може би, да се постави този текст сега е някакъв жест от този порядък? Иван Добчев: Ами, да. В някакъв смисъл такива текстове са ни страшно необходими и слава Богу, че ги имаме. Можехме да имаме само такива, дето описват движението на четата като в партизански филм. Имаме прекалено много такава литература - описателна. Даже в текста се иронизира и Захари Стоянов. Това, че от него няма особена полза. Полза има от ей такива жестове, от ей такива текстове, които напомнят за някакви други начини на мислене. Мислене, което застава срещу тълпата, застава срещу стадото, срещу робския манталитет. Срещу котловинното мислене. И слава Богу, ето, имаме такъв текст и имаме и радио, което да го излъчи. Ина Вълчанова: А Любен Каравелов и неговият просветителски проект? Той също, може би, е важен и е възможен? Иван Добчев: Ами, това е много дълъг разговор, но аз ще изкоментирам с две думи. Просветителският проект днес, в днешния контекст, контекста на Интернет пространството, на тези медии, които бълват непрекъснато някаква помия... Ина Вълчанова: Потъва? Иван Добчев: Просветителският проект е абсолютно обречен. Обречен е на някаква елитарност. Да кажем, ето, едно Сфумато, което ние сме създали е някакъв такъв... Ина Вълчанова: Някакъв вид Каравелов проект? Иван Добчев: Някакъв такъв просветителски проект. Но ние стоим, как да го кажа, като някакъв остров сред море от баналност, сред море от булевардност, сред море от псевдотеатър и имаме някакъв малък кръг... Да, това все още съществува, не знам докога това ще е възможно. Ина Вълчанова: Но този кръг не намалява. Той се увеличава според мен. Иван Добчев: Да, той се увеличава, но няма перспективите на... така, мечтата на всички яростни журналисти и журналистки е стадиона. Трябва да има стадиони. Като има стадиони, като дойде Мадона, ето това е то, това е то културата, това е нещото, това е... И срещу това мислене с просветителска лъжичка нищо не може да се направи. Ина Вълчанова: Значи, какво трябва да се прави? Екстремни жестове? Иван Добчев: Ами, да. Аз вярвам, все повече вярвам, че екстремните жестове са единственият ни шанс. Ина Вълчанова
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
