В рамките на трите седмици се показват 86 филма, от които 20 са нови заглавия от 2009 г., чиито премиери предстоят или са били неотдавна. Изненадващото е, че събитието все повече се разраства и ни изненадва. Освен великолепните детски европейски филми, ще отлича като гвоздей на програмата, като реверанс към Майкъл Джексън, версията на „Магьосникът от Оз”. Освен него, в рамките на деликатните реверанси прибавям „Коса” и „Черният Орфей”.
В това разнообразие ми е трудно да кажа: този „да”, а този „не”. Все пак аз съм почитател на по-неефектните филми, на по-скромните, които не вървяха в голямата зала. Моят фаворит е филмът „Токио”. Състои се от три отделни новели с различни режисьори по националност и стил; обединяващата ги идея е усещането за парадокс, за отчуждението в един град. Доста формална е връзката Токио, но много силно е усещането за абсурд, и то по един съвършено модерен и неочакван начин. Също така много фин филм беше италианският „Празничен обяд”, направен по твърде дискретен начин. В него нищо не се случва, а всъщност се случва всичко.
Очаквахме големите имена в киното и нищо не ни изненада, освен разочарованието за някои от „Дон Жуан”, който не се получи като излъчване, като енергия. В случая чувството за хумор не е така целенасочено. Много хора дори не достигнаха до този втори план и възмутени напуснаха залата.
От епичните като въздействие филми, бих отделила руския филм „Цар” за живота на Иван Грозни. Когато искат да бъдат негативни и разрушителни, руснаците го умеят повече от всички останали. Толкова мощен и цялостен е този образ в това разрушение, че просто те помита, смила те. Тук заслужава да се отбележи абсолютната игра на Олег Янковски - последната негова роля. Той е единственият, опълчил се срещу Грозни, и затова умира. По-важна е смъртта му не в ролята, а другата, истинската смърт, с която той вече е бил в особени отношения. Това е негласна поанта на целия негов живот.
От българските филми бих отделила една по-странна ситуация и това е случаят с индийско-британско-американския „Падането”. Той всъщност е първият и единствен засега римейк, правен по български филм - по сценария на „Йо-хо-хо” на Валери Петров. Истински римейк. Духът на филма е запазен и е направен с много фантазия. Мисля, че това е една пътека, която до този момент не ни се е откривала. Много достойно стои, защото е заредена с друг вид екзотика.
„Раци” на Иван Черкелов тепърва ще се среща с публиката. В този смисъл е добре зрителят да се ориентира към едно по-арт кино, което има повече пластове и предизвиква по-добро общуване. Не очаквайте и чисто събитийна фабула. Този вид филми изискват един по-внимателен поглед.
понеделник, 30 ноември, „Арт ефир”
