Eмисия новини
от часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Венцеслав Николов ще отбележи своя юбилей в Първо студио на БНР от 19 часа на 23 април с концерт и премиера на книгата „Заточен в рая”

Снимка: личен архив

Баща ми е прочутият Матео
Из „Дневникът на едно Виолончело”

Предпочитам да ме наричат чело, както ми казват артистите, c които прекарвам живота си. Виолончело звучи някак официално, даже непрофесионално. Обикновено употребяват думата хора, които рядко имат вземане-даване с Музиката. Те и не знаят, че името означава малко басче, впрочем и самите челисти рядко се сещат за това. Аз, специално, нямам от какво да се срамувам: който е чувал басовите ми тонове, не може да ги забрави, но все пак предпочитам соловата партия, не обичам да акомпанирам. Нали съм италианец, от първите, а ние сме със самочувствие. Може би, защото повече със солисти съм работил, харесвам произведения, където мога свободно да пея, както тенорът в операта... Годината на раждането ми e 1726, във Венеция. Сигурно знаете за майстора Матео Гофрилер? Нали съм от прочуто семейство, ласкаеха се хората, като ме срещаха. Къде ли не съм ходил: Чикаго и Ню Йорк, Париж и Виена, даже във Ваймар живях... Отдавна беше, тогава беше музикалната столица на Европа, със самия Франц Лист съм свирил! A в Лондон дойдох от Брюксел, за да се запозная с новия солист: „Чудесен е – внимателно ме поема той, – главичката е оригинална, нали? И лака... ах, какви елегантни ефове...”

*
Както вече казах, роден съм във Венеция през 1726...
B началото казваха: тонът ни е рязък. Но бързо разбраха, че като засвирим, може да изпълним цялата зала със звука си. Нали всеки слушател трябва да ме чуе, билети си купуваха хората... Къде могат да се справят с това старите виоли! Те в замъците свиреха. Остави, че кънти, сегашните хора ще кажат „като в баня”. Тогава концертите се правеха за семейството, съседите, казваха му „камерна музика”, в големи стаи cвиpexa. И виолите чудесно забавляваха гостите по време на вечеря с нежния си тон, тихичко и упоително, без да пречат на разговорите. Da gamba им казваха, защото между коленете ги държаха. Имаше и по-големи, и съвсем мънички, но всички слабовати бяха, сила нямаха в звука.

*
Не мога да се оплача от липса на внимание. Откакто изнамериха фотографията, все някой ме снима. В началото апаратите бяха големи, дълго се гласяхме, заставахме в поза, после дърпаха някакъв шнур, блясваше за момент, дигаше се дим... И след това с поклон ни връчваха портрета. Не беше цветен, по-късно снимките сами се оцветяваха в кафяво, това ги правеше да изглеждат старинни и истински. На тях сме винаги сериозни, изглеждаме някак много значими със солиста. Той е официално облечен, с фрак и папионка. Тогава в ателието се ходеше в най-хубавите дрехи. Внимателно ме избърсваха от праха. Задължително изпръскваха лака, помня миризмата на орехово масло, с което беше напоена кърпичката. Наемахме кола, нагласяха ме на седалката и файтонджията плясваше с камшика. На улицата хората се опираха да гледат, някои поздравяваха, тогава цилиндрите бяха на мода. Дамите се обръщаха любопитно след нас, прихванали дългите поли и тихичко споделяха: – Отиват да се снимат, на фотограф... Обикновено ставаше няколко дни преди концерта, за да успее да излезе снимката ни във вестника... А на другата сутрин солистът носи рецензиите, аз още си почивам, все пак разбирам в просъница, че отзивите са блестящи, интересно, че това толкова го радва, учудвам се, докато дремя. И той, и аз знаем, че сме сред най-добрите, трябва ли всеки ден да ни го съобщават?

*
Срещали сме се с красавицата и преди. Тя от ателието на майстор Николо Амати, от Крамона произхождаше и беше поне петдесетина години по-стара от мен. Но дребна, дребна... Солистите много я харесваха – и за изумително красивия, благороден тон, а и беше много удобно да се свири на нея. Пък и наистина си беше хубавица – източена, елегантна. Не зная как попадна в Русия, навремето там имаше богаташи, купуваха какви ли не ценности в Европа и ги носеха в именията си. Някои от меценатите бяха и добри челисти... След това доста време нищо не бях чувал за нея. Веднъж случайно я срещнах – заедно с един от най-прочутите солисти обикаляше света. Разказваха как между две турнета попаднали случайно в Париж. Там e ателието на известния Ватло, един от признатите познавачи на италианските инструменти, нещо като доктор за нас. Послушал солистът съвета му, оставил му красавицата – да почистят лака, някои малки поправки се налагали, не била ходила на майстор от много години: – Няколко дни ще сте сам – казал лютиерът и занесъл челото отзад. Солистът излязъл и свободно размахвайки ръце, нещо, което от години не се било случвало, тръгнал да се разхожда из Париж. E, да, но нали бил свикнал всеки ден да прекарва часове с инструмента си, още на следващата сутрин затъжил. Минал уж случайно, по същата улица, отбил се в ателието, помолил да го заведат при нея... Показали му я: разлепена, чираците хванали по една дъска и търкат, майсторят нещо, главичката небрежно оставена на тезгяха... Избягал в паника, върнал се едва когато му казали, че е готова. Долетял веднага, красавицата свенливо се кипрела сред другите инструменти. И той и тя нямали търпение отново да засвирят. Прокарал лъка върху струните, и още, и още... В ателието се понесли кадифени, топли звуци. От задните стаички смълчани наизлезли чираците и калфите, струпали се на вратата: – Още по-хубава е станала – с въздишка на облекчение станал най-после артистът от стола. – Страхувах се да не би да не се познаем – погалил той любовно главичката на инструмента, грижлив го завил в мека кърпа и го сложил в кутията. Прекарали останалото време от деня заедно в хотела, даже гамите и упражненията им доставяли удоволствие... Той беше един от най-известните челисти за времето. Пътуваше със съпругата си, концертираха заедно. Ансамбълът им беше наистина безупречен, неговият характерен звук и нейната чувствителност се допълваха великолепно. Естествено и красавицата беше винаги с тях. Понякога жена му се смееше: – 3наеш ли, от години чувам от теб само едно: „Внимавай, челото!”.

                                                          (фрагмент от книгата „Заточен в рая”)


В програмата на концерта:
• Георг Фридрих Хендел – „Соната за 2 виолончели и пиано”, опус 2, № 8. Изпълняват: Венцеслав Николов (виолончело), Габриела Цветкова (виолончело), Лилия Жекова (пиано)
• Йозеф Хайдн – „Дует за цигулка и виолончело”. Изпълняват: Калина Митева (цигулка) и Венцеслав Николов (виолончело)
• Йохан Себастиан Бах – „Сарабанда в ре минор”
• Йордан Дафов – „Размишления” (първо изпълнение)
• Николай Кауфман – Родопска песен
Изпълнява Венцеслав Николов (виолончело)
„Заточен в рая” – представяне на книгата от Атанас Свиленов
• Йоханес Брамс – из „Трио за кларинет, виолончело и пиано”, oпус 114. Изпълняват: Кристиян Калоянов (кларинет), Венцеслав Николов (виолончело), Лилия Жекова (пиано)
• Рохельо Тахел – „Сарабанда и фламенко”. Изпълнява Венцеслав Николов (виолончело)
• Енрике Гранадос – „Андалуза”
• Мануел Де Файя – Испанска народна сюита
Изпълняват: Венцеслав Николов (виолончело) и Ружка Чаракчиева (пиано)

Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна