Eмисия новини
от 15.00 часа

Добринка Табакова за професионалния си път, вдъхновението и музикалните приятелства

Снимка: dobrinka.com

„Ослепителна светлина“, „Топъл блясък“, „Слънчев триптих“… Произведенията, създадени от Добринка Табакова, носят заглавия, които насочват съзнанието към светлото, красивото, водят въображението „нагоре“. Но дори да се абстрахираме от „вербалния етикет“, това е усещането, което музиката й оставя след себе си.

Може би е свързано с времето, в което живеем – казва тя. – Но по-скоро това е път, който много хора на изкуството избират и се стремят да постигнат чрез работата си. Трябва да сме оптимисти, за да продължаваме напред. Разбира се, има и автори, които показват негативната страна на живота. Трябва да ги познава човек, за да си каже: Аз съм от другия род творци!“ Винаги ме е вълнувало изкуството, което търси нови висини. Това ме вдъхновява и това търся като композитор.

Добринка Табакова е завършила Royal Academy of Music Junior Department в Лондон и Guildhall School of Music & Drama. Нейните специалности са пиано, композиция и дирижиране. Защитила е докторантура по композиция в King's College. Първата си награда като автор печели едва 14-годишна – приза „Жан-Фредерик Перену”, присъден й  на Международния конкурс по музика във Виена. Това е само няколко години след като семейството й напуска България.

В Пловдив съм родена и там се зароди тази любов към музиката – продължава Добринка. – Първо – благодарение на голямата колекция от плочи, която имахме вкъщи. А и първата ми учителка по пиано Даниела Костова никога не ме спираше да импровизирам. Често го правех, ако не бях научила добре новата пиеса. Много съм благодарна за тази свобода, която ми беше дадена. Композиция започнах да уча в Лондон през1991г. Самото осъзнаване, че аз композирам, а не изпълнявам нечие произведение стана постепенно. Не мога да кажа, че някой ми е повлиял. Просто исках да изкажа „собствено мнение“. Най-голямото ми вдъхновение са композиторите, които съм слушала като малка у дома и на концертите, които посещавах с родителите си. Все още помня колко ме впечатли първото слушане на Концерт за пиано №2 от Сен Санс. Имаше ясна структура, вълнуваше ме и исках да съм част от света, в който тези цветове и емоции се създават. Съвременни композитори започнах да слушам чак след като дойдох в Лондон – Лигети, Месиен… Дори имах щастието да участвам в един майсторски курс, в който преподаваше Ксенакис. Бях на 12 години и музиката на тези композитори стана част от въображението ми. Винаги съм смятала, че композицията е възможност да комуникирам с много хора или дори само с един човек. В творческия процес най-силно ме вълнува именно това – затварянето на кръга автор-изпълнител-слушател. Винаги има много емоции покрай първото изпълнение на всяка творба. Мисълта, че не само ти, но и всички други ще я чуят за първи път… Много съм щастлива, че от ранна възраст има  около мен изпълнители, които не се страхуват да включат в репертоара си нови произведения, да направят мост между утвърдените имена и съвременните автори. С Максим Рисанов (от Украйна), който е един от тях, се познаваме от първата година в Гилдхол, учихме заедно. Той е виолист и диригент. Също и литовската виолончелистка Кристина Блаумане, за която написах Концерта за чело, както и други изпълнители, хорове… Повече от десет години работя с Оркестъра на лебеда, в града на Шекспир, Стратфорд на Ейвън. От 2014 г. съм назначена за две години като композитор-партньор, благодарение на фондация  Сорел“. Първото произведение (премиерата беше на 29 май) е вдъхновено от „Хайлайн“ – надземна линия в Ню Йорк, превърната в прекрасен парк. Отдолу минават толкова коли, а там горе е алея от зеленина над кипящия живот. Другото е посветено на 400 години от смъртта на Шекспир, събитие, което ще отбележим през 2016 г.

Албумът на Добринка Табакова „Струнни пътеки” (String Paths) бе номиниран за престижното отличие Грами в категорията „Най-добър албум с класическа музика”. Кои са другите награди, които цени особено много?

Те са чудесно нещо, но истински остават в съзнанието изпълненията на творбите. Например през  2012 г., когато се честваше 50 години от коронясването на английската кралица Елизабет II, избраха химн, който бях написала по този повод. Той прозвуча в катедралата „Свети Павел“. Незабравимо чувство. Отличие в Ню Йорк пък ми даде възможност да видя „Хайлайн“. Наградите не са нещо само за себе си, те са част от едно цяло, от един голям път.


Още от