Разглеждам тежкия, жестокия живот на онеправданите българи. Тази моя книга е едно свидетелство за липсата на памет у българина, у човека изобщо. Тя е едно живо свидетелство за онзи жесток период от 2007 година до 2014 година, когато, макар и пълноправни членове на ЕС, единствено ние българите и румънците нямахме право да работим нормална работа. Каква радост, че сме станали членове на ЕС и изведнъж те поливат с вряла вода, казват ти: "Ти нямаш право да работиш по специалността си, 7 години, .ще работиш само като мияч, чистач и гледач на деца". Това е един роман - сълза, роман за българската сълза, за хора. Ето един герой - учителката с две висши образования, която там е принудена да върши най-тежката работа и всяка вечер се прибира пребита, с превързани ръце и плаче тихо в стайчето си - дупка в подземията на Париж. Това е жесток период, за който се мълчи.
Единственият протест във Франция против тази несправедливост е бил организиран от българските цигани, изтъкна Райков, който изрази опасение от модата на патриотизма чрез обличане на носии, а не чрез действия и от жестокостта спрямо критичните мнения у нас. Райков заяви, че в своята книга от 2016-а настоящият президент на Франция Еманюел Макрон критикува френските порядки 10 пъти повече от мен, но обществото там приема критиките.
