Рано сутрин, когато съветвам и вас да разгледате инсталацията на Тео Ушев в СГХГ, залата е празна, не долита глъчката на ентусиазирана тълпа, прошумоляват единствено сребристите спасителни одеяла и човек наистина може да остане насаме. Насаме с мислите си в сумрака между трескавите рисунки на сребрист фон и насаме с художника и неговите тревоги и съмнения. „Като в тъмно огледало“ ултравиолетовото фенерче осветява иначе невидими надписи по стените, изкривени крещящи лица, скици на кабинкови лифтове и на летящата чиния на Бузлуджа, скелети и разпятия. Всички тревоги на момента са тук – бедността, войните, изолацията, липсата на съчувствие. Невъзможно е да бъде пропуснат трупът в залата и макар Тео Ушев да твърди, че би желал всеки да види по свой начин инсталацията му, политическият и социалният коментар са ясни, посланието е очевидно.
Обикалям стихналата зала и се опитвам да прочета и разгледам абсолютно всичко, но това, разбира се, не е възможно. В самата концепция на „Като в тъмно огледало“ е предвидено не всеки пласт да бъде достъпен. Линиите се преплитат, отблясъците заслепяват.
Странно, но най-вълнуващата част от инсталацията, шлемът с миксираната реалност, се оказва едно доста по-леко преживяване. Рисунките летят срещу зрителя и преминават през него, без да го засегнат. Погъделичкан, вестибуларният апарат отговаря с усещане за удоволствие – като на въртележка. Може би целта е да си отдъхнем след мрачните размисли, провокирани от надписите и рисунките по стените, да се усетим неуязвими пред световните проблеми. Но това е само моят вариант – някой може да избере да започне разглеждането на инсталацията от шлема.
