В Ловеч се провежда Националният пленер по живопис за художници с увреждания. С четка в ръка художниците с увреждания изразяват своите мисли, чувства и позиция. Жоржета Георгиева е категорична, че те се справят сами „трудно – като всички художници без специфични потребности. Да живееш от това наистина е трудно, но всеки един от нас се опитва. Успяваме с много работа, много помощ от приятели. Животът в нашата държава е достатъчно труден за всички и изкуството не намира много голям пазар“.
Цвета Апостолова се е посветила на изкуството, макар да е завършила „Връзки с обществеността“:
„Имах тежък момент и преосмислих нещата, които правя. Реших, че е важно за мен да правя това, което обичам. Все още съм млад художник, но се чувствам се много по-добре“.
Вече от 50 години за Васил Василев изкуството е смисъл на живота:
„Това ми доставя удоволствие въпреки проблематиката, която съществува, и намирам даже и утеха. Преди 50 години да бъдеш художник в България беше изключително престижно, много достойна професия. Държавата тогава ценеше хората като нас. Сега няма такова нещо. Художниците сме изтласкани от водеща гилдия в областта на културата в едно незавидно кьоше. Повече от 30 години в галериите няма попълване. Няколко поколения са загубени за българската култура, за българските художествени традиции“.
Ако човек е постоянен, рано или късно вижда някакъв резултат от това, което прави, оптимист е Василев.
