Новата книга на Димил Стоилов, озаглавена "Децата на Дон Кихот", е сборник с разкази. Половината от сюжетите са ситуирани в Брюксел, където авторът живее от седем години, а другата половина - в България.
"Обединяващото е това, че този сборник е юбилеен. Аз влизам в 70-годишнината си и това е сборник, който, поне си мисля, че в него са подбрани най-хубавите неща, които съм направил досега. Това е обединяващото, това е преливащото от една страна. От друга - във всички разкази се говори за любов и за човешка близост, и за човешки радости, и за човешко докосване – това е общото, това е свързващото между тях", обяснява Стоилов.
На колкото и години да съм, никога не се заблуждавам, че съм научил достатъчно, признава той. "Любопитникът в мен продължава да съществува, детето в мен продължава да съществува. Затова аз съм винаги радостен, когато успявам да науча и да се срещна с нови неща."
"За да бъде човек абсолютно доволен от съдбата си, трябва да е сигурен, че всяка минута, че всяка секунда е изживяна пълноценно. Има не чак толкова хубави моменти. Можело е някои моменти да бъдат изпълнени с по-голяма човешка близост, с повече обич. Тъй че, задоволството не е добър съветник“, отбелязва още писателят.
С журналистиката е редно човек да спре овреме, вярва още Димил Стоилов и оценява както доброто, което професията му е дала, така и негативите: "Това е отвореността към хората и към лесните контакти (тъй като аз бях един срамежлив и затворен човек). Лошото при журналистиката е това, че когато тя почва да прониква в прозата, има опасността да влезе щампата, шаблонът, травиалност, които всъщност трябва да се изскубват като прости, като ненужни неща в белетристиката."
Всеки писател, който не крие ръкописите си в чекмеджето, се опитва да бъде по-добър, убеден е Димил Стоилов. Той споделя, че предпочита да бъде по-скоро добър човек и творбите му да радват повече хора, отколкото да мечтае да бъде „велик писател“.
Ожалването на битието, към което българите сме склонни, е поносимо, но трудно поносими са злобата, грубостта, безпардонността, шмекерията във всичките й разновидности – на дребно и на едро, смята Димил Стоилов.
Димил Стоилов се дипломира през 1972 година като инженер химик, а след това специализира журналистика в СУ „Климент Охридски“. От 1974 до 1991 година е журналист в печатни издания. Дълги години работи в издателство "Хермес". Автор е на сборниците с разкази "Разписание за изпуснати влакове" (1986), "Възмутително чаровни, хищно хубави" (1998), "Мъж, вкусен на опитване" (2005), както и на романите "Версия за изневяра" (1990) и "Дългият бегач на любовни разстояния" (2010).
