Още от първия красив, мек тон на валдхорната, с който започва увертюрата към „Дъщерята на полка“ от Гаетано Доницети, и до последния акорд, увенчаващ щастливия край на творбата, този спектакъл на Метрополитън опера беше единица мярка за съвършена музикална комедия. Щастливи сме, че и в България имаме възможност да гледаме преките излъчвания от престижния нюйоркски театър, заедно с милиони зрители по света!
„Дъщерята на полка“ е поверена на утвърдения режисьор Лоран Пели – продукцията на Мет е вече десетгодишна копродукция с Кралската опера „Ковънт Гардън“ и Виенската щатсопер. И френският елегантен почерк намира тук логика дори в селските и в полковите сцени, защото, както е известно, това е първата творба на Гаетано Доницети, писана по оригинално френско либрето. И тъй като сблъсъкът е между французи и германци /главната героиня Мари е момиче, открито на бойното поле и отгледано от френски полк, разквартируван в Тирол/ Лоран Пели удобно прехвърля действието по времето на Първата световна война.
Сценографията додава интересни детайли. В миналогодишния спектакъл на Пели, който гледахме пряко, на „Пепеляшка“ от Масне, по стените имаше изписани текстове на Шарл Перо. Тук пък акцентът, вложен от известната дизайнерка Шантал Тома, бяха географските карти – препратка към преразпределението на територии, винаги водещо до войни и страдания. От географски карти на Европа бяха направени планините на заден план и полетата, по които героите се движеха.
А героите – те бяха основната действаща сила в този спектакъл, изграден с най-добрите възможни превъплъщения. На първо място ще поставя Прити Йенде в ролята на Мари. Гледала съм я в „Любовен еликсир“ на Мет и на живо в Баварската опера – отново Доницети, отново комедия, но признавам, че не съм и подозирала колко по-големи са актьорските й способности. Южноафриканката е чудесна белкантова певица и това широката аудитория вече го знае, защото Йенде е канена на най-престижните сцени по света, а тази седмица тя навърши 34. Като „дъщерята на полка“ тя е фурия – по момчешки, с груби движения, за да си личи казарменото възпитание, но по момичешки нежна в лиричните любовни сцени, особено в арията от първо действие, нюансирана до най-фини пианисими. Но в комичните сцени, когато показваше яда си и защитаваше чувствата си към натрапника – тиролец, в когото се е влюбила, Йенде беше ненадмината. Едновременно с вокалните еквилибристики тя гладеше, пренасяше легените с пране и подскачаше – физически режисьорските решения бяха наистина взискателни към изпълнителката. От себе си Прити Йенде добави и малко зулуски диалект в една от сцените, което наистина развесели публиката.
В герой на вечерта очаквано се превърна мексиканецът Хавиер Камарена. Неслучайно го възхваляват като един от най-добрите белкантови тенори на нашето време – той е непоклатим във височините и когато беше извикан на бис след прочутата ария на Тонио „Ах! Приятели мои, какъв празник“ , безстрашният Камарена изпя деветте високи „до“ още веднъж. А този факт вече е вписан в историята на Метрополитън опера, защото за първи път от 10 години солист пее бис по време на пряко излъчване в кината в над 70 страни по света. По-важното е обаче, че мексиканецът изигра и изпя партията на Тонио без никакво усилие и щастието, което излъчваше, беше заразително за зрителите.
Двамата с Прити Йенде бяха удивителни партньори. А към тях веднага добавям Маурицио Мураро в ролята на сержант Сюлпис и Стефани Блайт като Маркизата на Биркенфелд – майстори на комедията, много на място като образи и артистично, и вокално, въпреки че преди началото на спектакъла беше обявено, че Мураро е болен и моли публиката да бъде снизходителна. Струва ми се, че по нищо не пролича това неразположение – може би защото в подобен спектакъл артистът се увлича и забравя за него.
В комичен образ – като Херцогинята на Кракенторп – за първи път на сцената на Метрополитън опера се появи една холивудска легенда - актрисата Катлийн Търнър. Първите отзиви на критиката в САЩ не бяха ласкави, особено по отношение на тежкия акцент във френското й произношение, но признавам, че са прави – Стефани Блайт я превъзхождаше и наистина, както прочетох някъде „оперната дива даде урок на филмовата дива по сценично присъствие в опера“.
Така или иначе комичните елементи бяха налице, публиката си тръгна развеселена и щастлива от видяното, а аз няма да пропусна за отбележа за финал, че маестро Енрике Мацола (направил дебюта си в Мет през 2016 г. отново с Доницети) беше вълшебникът с диригентска палка, благодарение на когото и оркестърът, и хорът, и солистите се чувстваха свободни да покажат всичко от себе си и дори да импровизират.
