Eмисия новини
от 21.00 часа

Пътуване по софийските улици с екип на спешна помощ

Д-р Димана Дилова
Снимка: Личен архив

7-и април е обявен за Световен ден на здравето още през далечната 1948 година. 16 години по-късно започва да се отбелязва в България като Ден на здравния работник. В предаването "Хора пътища автомобили" по програма "Хоризонт" темата беше представена с по-различна гледна точка - на спешната помощ. В Деня на здравето попътуваме по софийските улици с екип на столичната спешна помощ, за да се опитаме да ви покажем действителността през очите на спешните медици.

Дежурствата в спешната помощ са по 12 часа - от 8 до 20, без прекъсване. На смяна се получават между 250 и 300 повиквания, на които лекарите трябва да се отзоват. А кадрите не достигат. Работят между 13 и 16 екипа на ден, при необходими 80 за мащабите на София. В същото време 2/3 от повикванията са за състояния, които не са спешни. Стрес и адреналин са думите, които определят работата. Натоварването е голямо, но няма по-добра школа от работата в Спешното, казва д-р Димана Дилова. Тя е само на 26, завършила преди 2 месеца и избрала да скочи в дълбокото.

"Защото исках да натрупам много опит, който липсва по време на обучението през 6-те години. Исках да се чувствам по-сигурно и по-комфортно в спешни ситуации в последствие. Нямаше сблъсък. Очакванията ми се припокриват в действителност с нещата. Не съм се чувствала безпомощна, не съм имала такава ситуация досега, поне като лекар".

Докато си говорим, пристига повикване и потегляме към поредния адрес.

"Когато отидеш на адрес, ти имаш първо да си прегледаш болния, имаш да направиш медикация, аз в случая имам и помощ, което е много голям плюс. Имам парамедик с мен, който много ми помага, шофьорът също много ми помага. И трябва същевременно да си попълня документация, която трябва да бъде изрядна, защото това е изключително важно от правна гледна точка. Просто е трудно да съчетаеш нещата. Естествено основното нещо е медицинският преглед и нещата, които трябва да се направят, но то дори и по време на път понякога се налага да правиш неща. Освен това адресите се подават по един начин - скоро, примерно, имах един адрес, човекът уж е в жилището си, заварвам го в коридора на блока, там беше тъмно, много неочаквани ситуации имам понякога. Доста често адресите се подават по един начин, а когато отидеш на място, са съвсем други неща, които не отговарят на това. Шофьорите ни са много добри. Те са доста опитни, така че нямаме проблем принципно с намирането на адресите, но е много неприятно, когато отидеш на адрес, подаден е като спешен, никой не те чака, не ти отварят блока, звъниш. И шофьорът на линейката е под непрекъснат стрес", разказа д-р Дилова.

"Заради трафика и уличните ремонти често е невъзможно да се движиш бързо, както изисква ситуацията", казва шофьорът Явор и добави:

"Множеството дупки, пуснали са си силно музика шофьорите, които не ни чуват дори сирената, но това е част от работата, или свикваш, или не си за тук. Видят ли ни, правят ни път. Но има и хора, които или не ни чуват, или просто нарочно не искат да ни направят път. Не мога да обвинявам никой. Ето, този трябваше да спре! Те доста често не спират, но справяме се. Бързаме бавно и така е. Защото важно е ние да стигнем, за да можем да помогнем на хората".

"Случвало се е да спукаме гума. Даже съвсем наскоро, само че с друг шофьор и пътувахме към адрес при това. Ние аварирахме и пратиха други колеги. Викат екип по спешност, който взема пациента и по най-бързия начин превозва пациента, а ние оставаме да си правим гумата".

Линейката е 5-годишна и многократно ремонтирана. Въпреки опитните шофьори пътуването в линейка си е цяло приключение, казва д-р Дилова:

"Не бих казала, че се чувствам сигурна. Особено отзад когато пътуваш и трябва да правиш каквато и да е манипулация е изключително трудно. Защото пътищата ни са в ужасно състояние, трябва да се качите за да видите какво тресене е. То просто е невъзможно да направиш почти нищо. Изключително трудно е наистина. Сигурно категорично не е".

12 часа минават бързо. Рядко има време за почивка между повикванията. Храненето често е на крак, тоалетната - лукс:

"Ами ние много често ходим по адресите дори понякога до тоалетна, в болниците до тоалетна. Общо взето където свариш. Има обедна почивка. тя е доста дефицитна 30 минути е, хапваш през нея. На нощните имаме почивка, която е неформална, може да я имаш, може да я нямаш, много зависи от натовареността на смяната, от броя на екипите, съответно от броя на обажданията, които са постъпили".

В екипа е и Митко - 25-годишен парамедик. От 4 години е в спешната помощ. Започнал като доброволец, работи и учи медицина:

"Парамедикът общо взето изпълнява нарежданията на лекаря. Специално за по-тежките случаи прави сърдечен масаж и като цяло парамедикът е обучен да спасява човешки живот и да се оправя в по-тежките ситуации. Примерно венозен източник да хване, което е доста трудно в някои ситуации, особено, когато има загуба на кръв, тогава трябва да сме прецизни и да става много бързо, защото няма време за губене. Като ми кажат какви ампули да заредя, трябва да ги заредя много бързо".

По време на дежурството и тримата в линейката са изложени на риск. Най-често от агресията на пациентите. Рядко им благодарят, защото по правило спешните медици остават анонимни за пациентите.

"Имахме един пациент, човекът не иска да ходи в клиника и ние се опитваме да му обясним сериозността на състоянието - той категорично отказва. Въпреки това ние продължавахме да го убеждаваме, че трябва да отиде в клиника, чак му станахме досадни, но се съгласи. 5-6 дена по-късно от операторите ни казаха, че нашият екип получава поздравления, защото той наистина е бил с остър коронарен синдром и сме го спасили. Тогава се почувствах много, много хубаво. На дежурство по 3 случая да речем подобни има. Просто никой няма да те потърси, за да ти благодари".

По пътя между две повиквания времето не стига за всички проблеми, ситуации и емоции в работата на спешните медици. Може би само донякъде повдига завесата. Тръгвам си, но те остават - млади, усмихнати, уморени, но изпълнени с енергия и желание да помагат.

Живот на колела, разграфен до минута. Всекидневен сблъсък с тежки диагнози и човешка болка. Тук не попадаш случайно. Избираш професията и тя избира теб. И тази необяснима любов е за цял живот.

Още от

За "Малката България" в Унгария

публикувано на 22.06.19 в 12:49