След Освобождението голяма част от българските християни не са особено загрижени за образованието на децата си, в тях те виждат преди всичко помощници в кърската работа. И все пак при тях учителят на почит, първенците и хората от еснафа дават „мило за драго“ да го имат в градчето, знаят, че без просвещението децата им ще са заникъде в живота. Друго е разбирането у помохамеданчените българи. На тях няколко века им е внушавано, че те са временно на тази земя, вечното и хубавото е „горе“.
Така е било по турско време, така продължава и десетилетия напред. Но българските учители отиват в Родопите с намерението да сложат край на невежеството, да научат децата да четат и да пишат на езика, който говорят. Тогава се случват и най-големите учителски драми, а нерядко и трагедии.
За тях ще разкажат Владимир Арденски, автор на книгата „Първите светлинки в мрака“, журналистът Пенчо Чернаев, бивш главен редактор на вестник „Учителско дело“ и преводачката Мария Петкова, която е родопчанка и свидетел на тези премълчани събития.
