Саймън Мънди е шотландски поет, писател и журналист, вицепрезидент на комитета „Писатели за мир“ към международната организация на писателите PEN International. В качеството си на представител на Европейската фестивална асоциация (EFA) той беше специален гост на музикалния фестивал „Варненско лято“ тази година, при това точно след обявяването на новината, че българският форум е един от 24-те лауреати, борещи се за наградата на Асоциацията за 2019/2020 сред носителите на марката „Европа за фестивалите. Фестивалите за Европа“ (ЕFFE). Церемонията по награждаването е на 26 септември в Брюксел, а до тази дата тече гласуване на публиката за най-любим фестивал. "Варненско лято" можете да подкрепите, като гласувате в сайта на фестивала или в сайта на EFFE.
Саймън Мънди даде ексклузивно интервю за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" (можете да го чуете и в аудио вариант в звуковия файл):
Г-н Мънди, бихте ли ни разяснили какво представлява тази награда?
„Европа за фестивалите. Фестивалите за Европа“ е проект, в който си партнират Европейската комисия и Европейската фестивална асоциация, за да се покаже изключителното разнообразие и качество на фестивалите в цяла Европа. И един от начините да се направи това беше да се подбере международно жури, което да разгледа изключителната колекция от провеждащи се фестивали и да избере тези, които са особено интересни и имат голям потенциал за развитие през следващите няколко години. И които правят нещо различно от всички останали. И така, от общо почти 800 фестивала, представени в програмата, които вече имат лауреатската марка, журито с председател сър Джонатан Милс - бивш директор на Единбургския фестивал, избра 24 фестивала, на които да бъде връчена специалната награда през септември т.г. Тези 24 са в списъка, от който ще бъдат избрани може би 3, 4 или 5, на които ще бъде връчен плакет през месец септември в Брюксел. Но същественото е, че тези 24 фестивала вече попадат в една изключителна селекция. Наградата се дава на всеки две години, така че честта не се оказва постоянно.
Сега, когато сте във Варна за първи път, мислите ли, че честта, оказана на „Варненско лято“ е заслужена?
Да. И смятам, че има два важни довода: Единият е неговата дългогодишна история - не са много фестивалите в Европа, които са започнали през 20-те години на ХХ век, повечето са стартирали между 1935 и 1955 г. Докато вашият се връща доста по-назад, което е интересно. Второто, според мен, е, че вие успявате за възстановите фестивала - България е оцеляваща страна и се възстановява след много лоша втора половина на ХХ век. И сега идеята Варна и България да се обединят в името на това да бъдат в центъра на европейския културен живот, е много важна. Качеството и амбициите на този фестивал са нещата, които впечатлиха журито. Членовете се интересуваха от това какво иска да постигне Варна - да се отвори към останалата част на Европа, но също така да заинтригува жителите на града, организаторите да погледнат отвъд концертните зали и да привлекат вниманието на хората, които реално плащат този фестивал да съществува.
Смятате ли, че това огромно разнообразие от събития във Варна през лятото всъщност привлича по-лесно вниманието на публиката?
Мисля, че всеки фестивал има свой характер. Някои фестивали продължават 4 дни, други - 4 месеца. Някои концентрират събитията само на няколко места, някои се разпростират в целия град или цялата страна. Всяка от тези идеи е валидна - въпросът е какво е качеството на събитията и как са представени пред хората. Винаги има публика, ако си подготвен да я привлечеш. Това, което Варна притежава, е чудесната комбинация да е важен център без да е столица, така че няма прекалено много активност целогодишно. Също така има плажа и морето, така че хората идват настроени за приятно прекарване. Хората знаят, че във Варна ще бъдат във ваканция, ще се забавляват и мястото носи тази енергия - и ако към всичко това добавите добро изкуство, хубава музика, добър театър и опера - така градът става още по-привлекателен.
Мисля, че нашите предци са имали предвид точно това, когато са започнали Варненските музикални празници през 1926 г.
Всеки, който основава фестивал, го прави по една много проста причина - той иска да покаже на останалия свят най-доброто, което има и иска да покаже какво става в града, в който живее. И това никога не се променя в един добър фестивал - винаги има това напрежение между локалното и глобалното. Но е добро напрежение, защото повишава стандартите при тези въображаеми прехвърляния от едното към другото. Вижте какво имате във Варна, както и в Пловдив, и в България като цяло: Една от най-старите цивилизация на Земята, съчетана с трудностите на ХХ век. Затова процесът е интересен - донякъде сте късметлии, защото има много за правене. Следващото поколение ще има много хубавия шанс да строи нещо ново през ХХI век от реално доста ниска основа, което означава, че ще бъде по-креативно в много отношения, за разлика от държавите и местата, където има голяма и масивна традиция. Наистина е трудно да направиш нещо кой знае колко ново в Ню Йорк и Париж. Чудесно е, че можеш да твориш много неща във Варна.
Може би проблемът е, че хората тук са с твърде ниско самочувствие, защото сме далече от големите европейски центрове. Мислите ли, че може да се взаимстват идеи от други места?
Вие не сте твърде далеч, защото кой казва къде е началото? Аз, например, живея в далечния север на Шотландия. На 11 часа с влак от Единбург, така че е много далече, наистина, но все пак можем да имаме добро изкуство там. Но не се доверявайте на чуждите рекламни трикове - няма причина вашето да не е добро колкото са и чуждите. Докато слушах тази сутрин младите цигулари - учениците на проф. Марио Хосен, да свирят Паганини, си помислих, че и те са също толкова добри музиканти, колкото всички други, които слушам навсякъде по света. И със сигурност работят също така усърдно. Ако се замислим - не е случайно, че големите звезди в спорта - тенисисти, футболисти - те не идват обикновено от места, където има всичко. Те идват от места, където има жажда да се докажеш, където има вяра, че можеш да се впишеш в световните стандарти. Мисля, че същото важи и тук - България е място, което чака да експлодира в нещо истински голямо и интересно. Хайде, направете го!
Г-н Мънди, разкажете ни за себе си. Вие сте пишещ човек, но откъде идва интересът Ви към музиката?
Бях много лош музикант като млад, може би защото имах дислексия и четенето на ноти ми беше твърде трудно. Освен това мразех да се упражнявам. Накрая се отказах и започнах да пея в хорове, особено в университета. Но след това постепенно проявих интерес към операта и учих за оперен режисьор. В същото време пишех поезия и пиеси. И така, абсолютно случайно, се оказах музикален критик и журналист. Работех като радиоводещ и продуцент. Така че - ето ме: на 65 години съм - поет, писател, драматург, музикален журналист … не знам какъв съм, просто пиша. Пиша и говоря за музика. Като журналист, Вие знаете, че понякога пишеш каквото ти поръчат. Мисля, че мога да определя само две от книгите ми като моя идея - едната е биография на австралийския художник Сидни Нолън, който ми беше добър приятел, а миналата година чествахме век от рождението му. Другата е книгата за Хенри Пърсел, защото обичам Пърсел! Бил е впечатляващ човек. Успял е да съчетае идеята, която публиката има за театъра, със сериозната музика, така че хората са пеели неговите песни по улиците - музиката му е била шоуто, което е радвало хората тогава, поп песните на епохата. Нещо като Гершуин на XVII век. Затова исках да пиша за него. Другите ми книги бяха по поръчка - едната е за сър Едуард Елгар, другата - за диригента Бернард Хайтинк и самият той трябваше да одобри написаното, а все отказваше да прочете книгата. После станахме приятели, но първоначално беше много забавна цялата ситуация. Единственият, за когото писах с неудоволствие, беше Чайковски. Признавам, че го намирам за много дразнеща личност.
Прочетохте на аудиторията по време на научния симпозиум във Варна своя поема, свързана по особен начин с музиката. За какво става дума?
Поема, която няма музика в себе си, не е добра поема. Когато завърша една поема, аз я прочитам на глас, защото само тогава можеш да усетиш ритъма, мелодията - също както при едно соло за цигулка, или песен, дори симфонична тема. И ако поемата не притежава тези качества, тя ще се провали, защото читателят ще я отхвърли. Поемата трябва да съдържа онази вътрешна музика на езика, която всъщност я прави толкова трудна за превеждане на друг език. Трябва да се пренесе едновременно смисълът и музиката. Обикновено постигат едното или другото, но двете е трудно, още повече, че поезията може да носи повече от един смисъл, точно както и музиката. Бих казал, че една от причините поетите и композиторите да се сработват много добре, е защото те мислят по сходен начин - за ритъма, протичането на мелодията, структурата, за връзката между темите, за акцентите. Поетът е композитор с думи.
В края на разговора ни Саймън Мънди прочете част от неговата Симфонична поема, създадена през 1992 г. в опит да се пресъздаде с думи формата на една класическа симфония: Първата част е Allegro molto, втората - Scherzo vivace e giocoso, а третата част е Adagio quasi arioso nobilmente и можете да я чуете в звуковия файл.
