Толерантни ли сме като общество или напротив – недоверчиви, мнителни и зле настроени към всеки, който не е като нас. Как съчетаваме грижата за близки и не толкова близки хора с актовете на насилие? В исторически план имаме достатъчно примери за прояви на толерантност и хуманизъм, в същото време периодично ставаме свидетели на изблици на агресия, които ни стъписват и изненадват. На какво се дължи това?
В студиото на "Нашият ден" Ива Дойчинова разговаря с психолога Иван Игов и с историка Емил Джасим.
Иван Игов наблегна на дискриминационните нагласи, "защото езикът на омразата е само една форма на проява на дискриминация":
"Става дума за т.нар. "социални нагласи", които в по-голямата си част са подсъзнателни. Нагласата е нещо по-дълбинно и тя е свързана първо с онова, което наричаме архетип – колективното безсъзнателно – от родители, от средата, от общността ни е създавано като деца. Като пораснем, те се превръщат в онзи пусков механизъм, който е част от дискриминацията. Първо се формира стереотипът, той е несъзнателен. А когато стереотипът се превърне в действие, той вече става дискриминация, езикът на омразата е част от него.
За голяма радост ние, българите, като народопсихология, нашите стереотипи не са дискриминативни. Ние сме една от най-недискриминативните нации в света. Даже папата забеляза, че София е единствената световна столица, където всички храмове на основни религии са на 50 метра един от друг."
"Няма акт на омраза, извършен в тишина – изтъква Джасим, цитирайки проф. Георги Лозанов. – Актовете на омраза винаги са предшествани от реч на омразата.
На свой ред мисълта предхожда речта и тук е проблемът. Как да надникнем в главите на хората и как да спрем езика на омразата, който формира омраза?
Всъщност отговорът не е сложен – няма как с омраза или високомерие да излекуваш омраза. Трябва любов, търпение и образование – това са класическите лекарства. Омразата е начин да се даде просто обяснение на сложни въпроси и от това трябва да се пазим и да помним, че в основата на омразата често стои невежеството."
