Като всичко останало, и съвременната българска пиеса в началото на 90-те години на миналия век претърпя катаклизъм. Предишният начин на писане замлъкна, а новият започна да търси себе си. В началото се занимаваше основно със злободневието на прехода. Тогава из пиесите мрачно бродеха скитници, бездомници, клошари - често зле преброждаха страниците, без да намират метафората, обобщението. В същото това време обаче се утвърди и вкусът към класическата пиеса и психологическата българска драматургия зае мястото, което й се полага. Появиха се и опонентите й - къде с основание, къде само с претенции за новаторство. Като цяло беше объркано, неясно и постепенно от хаоса започнаха да се разрояват различните жанрове. Родиха се комедии и дори исторически драми. Броят на българските пиеси многократно се увеличи, уви - за сметка на качеството им. Изведнъж или постепенно, работа на театралните изследователи е да отчитат амплитудите, българската драматургия поевтиня и започна да обслужва един по-нисък вкус. Смисълът й се заизмерва с продадени билети, а като всяко изкуство, и тя не може да бъде претеглена, опакована, продадена. Тоест може, но на цена, която я обрича да не бъде изкуство.
Сега пиеси, текстове за театър и какво ли още не се поставят не само в държавните театри, но и в общински театри, частни трупи, галерии и гаражи. Лошо няма. Нека да има театър. Въпросът е какво гледаме. И ако за една част от изброените места, където се прави театър, държавната ни културна политика не носи отговорност, то тя със сигурност е отговорна за държавните театри. Когато там навлиза лошият вкус, тогава имаме и реален проблем. Днес поевтиняването на темите и езика на театъра се счита за доходоносно. Измерва се с продадени билети. Насърчава се. Дори се дава субсидия за първа постановка на нова българска пиеса, което е похвално, не е похвално обаче, че се прави еднокранто. Това лишава пиесите от по-нататъшен живот. Писането девалвира. Драматургът трябва да пише пиеса всяка година, ако иска постановки, но качеството на писането всяка година е съмнително. Липсата на втора, трета, четвърта и т.н. постановка на една пиеса води до липсата на откроими заглавия. Липсата на откроими заглавия пък прави невъзможно създаването на българска класика.
Елементарното писане е грешка. Грешка е и мнението, че то вкарва публика в салоните. Дали наистина публиката търси евтинии или театърът ни създаде евтина публика, адекватна на начина, по който той изглежда в последните години.
Много въпроси, на които лесно може да се отговори. При добро желание и при завръщане към смисъла на изкуството, което е мисия и единствено душевно-духовна инвестиция.
Смея да твърдя, че Радиотеатърът във всички времена се е придържал именно към идеята за качествено и високо изкуство. И сега Радиотеатърът създава и съхранява най-добрите образци на съвременната българска драматургия. Това е основната му отговорност, която се опитваме да следваме без компромиси. Затова и тази седмица ви предлагаме:
Понеделник, 22 август
„Или когато влезеш в банята” от Иван Кулеков и Пепа Витанова
Вторник, 23 август
„Изнеси ме на горната земя” от Боян Папазов
Сряда, 24 август
„Прозорецът на Йонеско” от Елин Рахнев
Четвъртък, 25 август
„Една добра жена в една лоша зима” от Пламен Дойнов
Петък, 26 август
„Гласове, птици, сънища” от Златомир Златанов
Българско национално радио © 2018. Всички права са запазени.