ДОВЕРИЕ

Три неща в татковината се държат на едното голо доверие – здравият брак, правителството и банките.

Трябва да си имаме доверие, жена – казал мъж на съпругата си – Защото ако си нямаме доверие, ще започнем да се следим. Започнем ли да се следим, рано или късно ще се хванем, Хванем ли се, ще се разведем. Защо да си разваляме хубавото семейство, аргументирал се той.

Липсата на доверие е основната причина не само за разграждането на „основната клетка на обществото“, както се казваше в едно по-старо време, но и основен мотив за свалянето на всяко правителство по света.

Разбира се, у нас този процес си има и чисто българските особености. Обикновено правителствата стартират с бравурно висок рейтинг, а колкото повече време работят, толкова процентът им на одобрение от страна електората намалява. Обратният случай не е регистриран поне през последния четвърт век. За сметка на това пък са отбелязани парадокси.

Например недоверието към кабинета Орешарски избухна още на първата седмица от съществуването му, а кулминацията на процеса дойде след евроизборите. Тогава само за 15 дни бе отбелязан спад на доверието към него с 15 процента. Въпреки това 32 процента от хората го одобряваха, което пък е доста по-добър резултат от този на кабинета Борисов, който имаше едва 18% одобрение няколко месеца, преди да хвърли оставката.

Политолозите ще кажат, но се набива в очи една закономерност – колкото повече работи едно българско правителство, толкова по-малко хора го харесват. Може би и затова най-одобряваните кабинети са служебните такива. От всичките ни премиери само Ренета Инджова и Стефан Софиянски си тръгнаха от Министерския съвет с повишен рейтинг. Може би защото електоратът е склонен да идеализира назначените от президента временни управления като надпартийни и обединителни. С други думи, има им доверие. Поне до време.

Освен социалните и политическите измерения, доверието има и икономически аспект. На битово равнище то се изразява в дилемата дали да дадеш петачка на Пешо пияницата от съседния вход с надеждата, че ще си я получиш „на заплата“ или не.

В по-широк, почти макроикономически план, така да се каже, доверието е основният актив на всяка кредитна институция. Събитията от последните показаха ясно, че е така. Естествено, доверието трябва да е взаимно.

Ти си убеден, че насреща си имаш стабилна институция и й поверяваш парите си. От своя страна тя вижда в теб сериозен човек, с прилични доходи и със зараждащ се ентусиазъм чинно да си изплаща вноските по кредита, барабар с лихвите, таксите и прочие. В крайна сметка един пари преминават от едни ръце в други, после обратно и така родната икономика живее и крепне за всеобща радост.

И всичко до един момент е прекрасно – както в семейството, така и в държавното управление, а и във финансовата система.

Не щеш ли, бабичките на пейката пред блока започват с любопитство и ехидни усмивчици  да те посрещат, колчем минеш покрай тях.

По медиите се появяват експерти, които обясняват как това правителство е изчерпило възможностите си и трябва друго.

В електронната си поща получаваш мрачни предсказания за бъдещето на определени финансови институции.

И колкото и оптимистично да гледаш на живота, някаква сенчица на съмнение все пак пропълзява в душата ти.  

Въпросът, който резонно си задаваш е „Какво да се прави?“, формулиран още от Чернишевски. Първият импулс е да вдигнеш скандал на жената, след което да напсуваш министър-председателя в комплект с редовите министри и накрая да звъннеш по телефона за консултация с баджанака, като по-вещ във финансовите дела.

Но понеже си българин, при това преживял развитото социалистическо общество и преживяващ недоразвитото капиталистическо такова, теглиш една майна на всичко и всички, обаждаш се на Пешо пияницата, даваш му не пет, а десет лева „до заплата“ и заедно сядате в кварталната кръчма да ги изпиете.

На Пешо винаги можеш да имаш пълно доверие.