ВОТ

„Положението на Франция е трагично, но не и  безнадеждно. Положението на Париж е безнадеждно, но не и трагично“ – това гласи един афоризъм от времето на френско-пруската война в края на 19 век.

За разлика от Франция, в пост изборна България положението изглежда колкото безнадеждно, точно толкова и трагично.

Накратко – цената на тока скочи, енергетиката е в колапс, Корпоративна търговска банка, барабар с вложителите й, е ни жива , ни умряла, здравеопазването е в будна кома, образованието издиша, пенсионната криза вече е факт, служебното правителство се е разпищолило във взимането на заеми по гръцки тертип, бюджет за следващата година не се вижда в обозримото бъдеще, както не се очертава и правителство.

Просто да се чуди човек как едни тривиални избори могат да  вкарат в ступор една горда членка на Европейския съюз и верен съюзник на НАТО, каквато е милата Татковина.

И то защо – защото недалновидният електорат наруши рахатлъка на големите партии и взе че вкара в парламента цели осем политически субекта, да се изразим правилно.

Казано между другото, фактът – сам по себе си - е своеобразен български рекорд. В парламентарната история досега най-големият брой партии е фиксиран след изборите през 1920 година –  в 19-тото Обикновено народно събрание те са точно седемнадесет.

Изборите на 5 октомври излъчиха невероятните 36 партии, от които само три самостоятелни, останалите – разпределени в пет коалиции.

Вторият рекорд на 5 октомври бе незапомнената в последния четвърт век ниска избирателна активност, която едва-едва се доближи до 50 процента.

Като изключим поредния шамар на недоверието, нанесен на политическата ни каста чрез отказа от вот, в случая има и някаква полза за целокупното природонаселение. И тази полза е абсолютно прагматична. Негласуващите спестиха на данъкоплатците цели 145 милиона лева, което е половината от потенциалната издръжка на партиите за пълен мандат.

Впрочем, алтруистичното чувство едва ли е било водещо при всички, бойкотирали изборите. Така например фенове на ЦСКА не рачиха да отидат до урните заради проблемите на клуба със стадиона на отбора. Родопчани от село Забърдо – заради мечката, която им убива овцете и кравите и от която държавата не иска да ги отърве. Жители на пострадалия от наводнението град Мизия, заради очевадния факт, че ще прекарат наближаващата зима във фургони, ако по чудо стигнат за всички.

А останалите над три милиона гласоподаватели просто защото не харесват политическия „материал“. То и „материалът“ не си харесва народа, но е принуден да го търпи – зер това е суверенът, с извинение.

Но станалото-станало. Сега започва по-интересната част – съставянето на правителство в ситуация, в която никой не може да управлява самостоятелно.

Доколко е консенсусно същество българинът, е ясно. Надали могат да бъдат открити произволно избрани осмина нашенци, които да са на едно и също мнение по най-важните теми от битието – футбол, жени, ракия, коли и – разбира се – политика.

Хайде сега да се опитаме да си представим как осем политически субекта, представящи общо 36 партии, могат да постигнат единогласие кой точно да кара влака, кой да бъде настанен в първа класа, кой в общия вагон и кой ще подсмърча жално - милно, качен на дрезината на стрелочника.

Доколкото са известни политическите нрави у нас, по-скоро ще станем свидетели на пазарлъци от типа - хайван-пазар – отколкото на прозрачни и принципни преговори. И първите симптоми, че това е най-вероятно да се случи, вече са налице.

Най-мандатната партия обяви, че ще прави – следва цитат – „Кабинет на малцинството със споделена отговорност“. Забележете, не става дума за коалиране. А за „споделяне на отговорност“, което си е чиста проба безотговорност. Справка – така наречената у нас политическа отговорност, използвана главно като вид индулгенция за откровени закононарушения.

Коалицията е съвсем друго нещо. Тя изисква ясни цели и ясни отговорности, заявени пред цялото общество. Германската така наречена широка коалиция от трите антагонистични партии се крепи на публично споразумение от цели 185 страници.

У нас вместо политики и ангажименти, се предлагат министерски кресла и бъдещи ползи от консумацията на властта, та белким се пръкне някакво парламентарно мнозинство.

И то ще се излюпи от политическия инкубатор, ако ще и с помощта на някоя и друга амбасада и фондация. Сигурно е. Защото едни избори към Коледа могат само да влошат изборните резултати, ако не да ги повторят.

 А и на кой влязъл в парламента му се освобождава доброволно докопаното кресло? Особено пък на новоизлюпените политици…

Е, ще има патетични обяснения как с отвращение са били приети офертите, ама то било продиктувано единствено щото щастието на нацията го налагало, как трябвало да се спасява изправената пред пропаст държава, как компромисът бил само временен и така нататък.

Но думите всъщност не са толкова важни. Защото казано е – по делата им ще ги познаете.

Дано!