Гил Шахам - разказвачът с цигулка

В цикъла "Музиката на Америка" на Оркестъра на Класик ФМ радио с диригент Максим Ешкенази посрещнахме Гил Шахам – един от големите цигулари на нашето време. Поредният музикален празник беше този концерт с музика на Лудвиг ван Бетовен – Шестата "Пасторална" симфония в първата част и Концерт за цигулка и оркестър във втората, а след това и два биса, както се полага, когато публиката избухва в аплодисменти и викове "Браво!".

С американския изпълнител се срещнах в неделя следобед след първата репетиция, малко преди да отдели време за кратък майсторски клас със студенти от Музикалната академия, която беше домакин. Той ми каза: Наричайте ме просто Гил. И забелязах, че разпитва всички от оркестъра, дошли да го поздравят, за имената им. Не отказа на никого снимка, беше изключително мил и добронамерен. Сподели, че се чувства чудесно в България – за първи път, като приключение, макар и за толкова кратко. Попитах го не е ли това едно от важните неща, които постоянно пътуващите музиканти трябва да се научат – да свикват и да се ориентират бързо?

Предполагам, че за всички нас това е важно – как да планираме живота си и всичко да е по график. Аз съм късметлия, защото със съпругата ми започнахме да работим много млади и когато ни се родиха деца, вече можехме да си позволим да намалим участията и да работим по-малко. Сега се опитваме да си стоим вкъщи при семейството колкото можем повече. Нашата работа е да сме постоянно на път, но след това се прибираме вкъщи колкото се може по-бързо.

Струва ми се, че Рахманинов беше казал: "Музика има за много животи, но един живот не стига за музиката."

През 1989 година Ви се случва нещо изключително – поканен сте да заместите заболелия Ицхак Пърлман и само за няколко часа трябва да прелетите от Ню Йорк до Лондон. Тогава в "Лос Анджелис Таймс" излиза статия със заглавие: "Роди се звезда може би…". Сега звучи смехотворно, но дали това събитие не е било изпит колкото за Вас, толкова и за музикалните критици?

Бях такъв късметлия, наистина. Това беше моят шанс за пробив на голямата сцена – да ме забележат и да ме канят като солист. Бях 17-годишен, още в гимназията. Помня, че седях в час по английски - дойде човек от администрацията и каза: "Гил, викат те при директора!" А това е последното, което някога съм искал да чуя – в училище винаги първо си мислиш, че нещо си загазил, щом те викат при директора. Когато отидох се оказа, че се е получило обаждане от много отчаяните ръководители на Лондонския симфоничен оркестър, които сигурно са се обаждали на стотина цигулари преди това, но безуспешно. Казаха ми, че Ицхак Пърман – един от моите идоли – е отказал серия участия с концертите на Брух и Сибелиус. И пред мен стоеше избор – дали да се върна в час по английски, или да се кача на Конкорд за Лондон. Трябваше ми по-малко от секунда, за да кажа: "Да, с удоволствие ще го направя!". Имах късмет, защото тази история предизвика огромен интерес в медиите и изведнъж започнаха да ме канят за още много концерти.

Било е толкова дръзко от Ваша страна. Сега какво казвате на учениците си – да бъдат смели, или да бъдат разумни?

Не знам. Сега като ме питате и си мисля: Всичко, което правим, е съпроводено от някакво изчисление – колко риск сме готови да поемем, нали?! Мисля, че е важно понякога да поемаме големи рискове. Само така можем да получим голямо отплащане. Но нищо не става без подготовка. Тогава аз наистина бях подготвен, знаех концертите и си спомням, че точно преди да изляза на сцената, изведнъж много се притесних. Обърнах се към диригента Майкъл Тилсън Томас и го попитах: "Тези хора дали не очакват Ицхак Пърлман да излезе сега на сцената да свири?" А той ми отвърна: "Гил, твърде късно е да се притесняваш. Просто излез и се наслаждавай на момента". Той толкова ме подкрепи тогава, беше много мил… Да, беше много специално преживяване за мен.

Явно от време на време имате подтик да правите по нещо много смело в кариерата си. И като казвам това, имам предвид, че сте били артист на "Дойче Грамофон", звукозаписния гигант, след което решавате да напуснете и създавате своя собствена компания. Не беше ли това също голямо предизвикателство?

Това също беше риск, мисля, но почувствах, че е време – имах късмет в кариерата и бях достатъчно млад, за да го поема. И знаех, че вече съм се наложил като име – публиката ме познаваше достатъчно от концертите, които изнасях. Не беше като да започвам от нулата. Това, което мислех тогава и го вярвам до днес, е, че технологиите позволяват на нас, артистите, да сме свободни. Сега можем да правим записи с най-високо качество и това не е толкова скъпо. Даже с телефоните и таблетите си. Когато започнах да записвам, отивахме в студио с онези огромни машини с големината на хладилници. Операторите използваха ножчета за бръснене, за да монтират магнетофонните ленти. А сега това става много по-лесно и евтино, но с високо качество. Така че научих колко много предимства има да си собственик на музиката, която записваш. И в това отношение в момента е най-доброто време да си музикант. Технологиите ни позволяват неща, за които не сме и мечтали преди 20 г.

И така стигаме до най-интригуващия и най-дългогодишен проект, който е в развитие за вас и вашата компания Canary Classics – "Цигулковите концерти на 30-те години на ХХ век". Излезе вече втори компактдиск. Разкажете ни за него.

По странно стечение на обстоятелствата много от страхотните концерти за цигулка на ХХ век са написани по едно и също време -  между 1931 и 39 година. Цигуларите имат късмета да получат произведения от Бела Барток, Игор Стравински, Сергей Прокофиев, Арнолд Шьонберг, Албан Берг, Паул Хиндемит, Бенджамин Бритън, Уилям Уолтън, Дариус Мийо, Самюъл Барбър, Карол Шимановски, Карл Амадеус Хартман, Ернст Блох – всички са писали концерти за цигулка по едно и също време. И помня, че прочетох този списък на един приятел, а той ми каза: "Гил, ти току-що спомена всички големи композитори на ХХ век!". Е, може би не всички, но поне 90% са в тази листа. И това ме провокира. Или просто си намерих оправдание да изпълнявам музиката, която обичам. Вече 4-5 години ме занимава този репертоар. Случва ми се да чувам интересни коментари. Например един патрон на оркестър във Вашингтон дойде при мен след един концерт и ми сподели, че 30-те години са били много напрегнато време, в което хората са стояли на ръба на вулкан, чакащи го да изригне. Как това е рефлектирало в музиката тогава и как го прави сега? Нямам отговори на тези въпроси, но мисля, че е интересно да се потърсят. И изобщо аз съм много скучен човек – обичам всякаква музика. Като малките деца съм – има моменти, когато откривам нещо и се паля да го слушам, да го свиря. Сега това е музиката на ХХ век, преди 15 години беше така с Бах.

Често изпълнителите започват звукозаписната си дейност с музика на композитора, докато Вие записвате на диск соловите сонати и партити за цигулка чак през 2015-а.

Изучавах го в училище, научих соловите сонати и партити, няколко концерта, но после спрях да ги изпълнявам. Мисля, че се притеснявах, че и аз, и публиката имаме твърде големи очаквания по отношение на тази музика. Затова се чувствах неудобно да я свиря на сцена. После може би дойде кризата на средната възраст и преди 15 години реших, че ако не свиря Бах, никога няма да стане по-добре. И тогава наистина започнах да му обръщам много внимание, да му отделям много време. И открих това, което толкова много мои колеги са открили – че няма по-голяма радост! Това е най-голямата радост, която можеш да изпиташ, изучавайки музиката и жизнения път на Бах. Сега съм пристрастен и бих свирил Бах до края на живота си.

Това не е ли най-добрият начин да опознаеш инструмента си. Вие свирите на една от най-хубавите цигулки на Страдивари от 1699 г, наречена „Графиня дьо Полиняк“.

Знаете ли, толкова сте права! Говорил съм с много колеги по тази тема. Моята съпруга, която също е цигуларка, казва, че когато свирим Бах, ставаме по-добри цигулари. Смятам, че самият той трябва да е бил добър цигулар. Няма начин да не е било така. Познаваме го като органист и пианист, но само като погледнем музиката му със соло цигулка, виждаме, че е познавал инструмента така добре.

А какво ще кажете за Бетовен? Миша Майски беше в България преди Вас и той заяви, че дори 300 пъти да изсвири концерта на Дворжак, никога няма да му омръзне. Вие така ли се отнасяте към големия цигулков репертоар – често свирите Концерта на Бетовен.

За тези велики шедьоври можем да мислим като за скулптури – към тях има безброй различни гледни точки и от всеки ъгъл научаваш нещо ново, нещо те трогва или е изпълнено с нов смисъл. Бетовен все още е невероятно свеж и революционен. И вдъхновяващ! Има толкова изненади в музиката му – сигурно е шокирал слушателите по онова време, и същевременно е съвършен. Докато стигнеш до финала и разбираш, че това е съвършеният разказвач. И като форма, и като емоционална натовареност това произведение е много повече от всичко, създадено преди него.

Имате удоволствието да си партнирате с най-елитните оркестри по целия свят, но никога не спирате да свири и с по-малко известни състави, да ги мотивирате да дават всичко от себе си, както беше и в София, с Оркестъра на Класик ФМ радио, дирижиран от Максим Ешкенази. Какво Ви дава това?

Знаете ли, аз обичам музиката. И обичам да съм сред хората, да споделяме музика с тях. Музиката свързва хората – ако свирим танц или някое Аllegro в продължение на 10 минути, в публиката хората започват да дишат заедно, пулсът им се настройва на една вълна – много съкровено усещане е, затова обичам да го споделям сjsn. Чувствам се късметлия в живота си на музикант.

И накрая – специален поздрав от Гил Шахам:

На всички слушатели на "Алегро виваче" – всичко най-хубаво, щастливо слушане и свирене на музика. Щастливи с музиката!