Димитрина Дренска: Преди да се смириш, трябва да поискаш прошка

Димитрина Дренска: Това е сбъднатата ми детска мечта. Наследих любовта към преподаването на музика на деца от своя учител по акордеон г-н Парушев от град Троян, където преминаха моите детски години. И когато завърших Музикалната академия направих група по акордеон в Ловеч за деца, която просъществува повече от двадесет години. Щастлива съм, че никога не сме свирили пред празен салон в читалището, което много ме е радвало, а е давало и допълнителен стимул и удовлетворение на децата.
Милена Димова: Родителите ли са тези, които формират любовта към музиката в децата и конкретния инструмент?
Димитрина Дренска: Да, но не бива да става на сила. Не можеш да накараш едно дете да свири на какъвто и да е инструмент, ако то самото не проявява желание, или поне любопитство. Музиката не става и не се прави на сила. Детето само трябва да има любов и желание. Тези, които са накарани от родители и роднини, без желание в самите тях полека и съвсем естествено отпадат . Остават можещите истински. Живеца за музика се дава свише, и ако не е даден, просто няма да стане.
Милена Димова: Кои са твоите Попътни чудеса, белязали творческата ти кариера на диригент?
Димитрина Дренска: Аз отраснах в атеистично семейство. А детската ми мечта да направя акордеонна школа за 20 години ме накара да се възгоредея. В един момент бях вдигнала твърде високо летвата и вече не откривах толкова талантливи деца. Така спрях с преподавателската си дейност. По-късно благодарение на вярата и чудесата разбрах, че човек не бива да се възгордява прекалено, защото Всевишният му взима нещата, които най-много обича, както стана при мен. После една моя случайна среща с митрополит Гавриил , прерасна в поредното чудо в живота ми, защото заедно създадохме детски мъжки хор „Ангелски глас”. До тогава моето отношение към хоровата музика беше пренебрежително (даже в часовете в Музикалната академията бягах и не ги посещавах). Дядо Владика се обърна към мен като инструментален педагог (и една колежка в Ловеч), след като всички вокални педагози в града му бяха отказали. Тази ми работа ме доближи до църквата, а оттам дойде и моята тотална промяна в мирогледа – промяна в отношението ми към хората, към родителите, към децата. . .
Вярата е много силно нещо, особено в християнството. То е насочено към нас самите. Как да поправим и разберем себе си. Да се смирим и да поискаме прошка. Преди да се смириш трябва да поискаш прошка.
Бог винаги ни дава избор – аз мисля, че злото се изразява в гордостта на човек. Тогава той става отмъстителен, може и да излъже, и други неща да направи. А любовта и добротата към околните и към себе си е нашето истинско богатство.