„Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“

Човек разказва себе си чрез многото неща, които върши и които създава. Понякога и по-директно. „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ не е точно автобиографична книга, въпреки че проф. Цочо Бояджиев е откровен и неприкрит в нея. Сходна е формално с т.нар. "литературни анкети", или беседи. Разговорът води проф. Атанас Стаматов – приятел и съмишленик на проф. Цочо Бояджиев. "Цочо безспорно е един от тези, чието присъствие в българската култура е осезаемо – полиглот, неуморим преводач, основоположник на философската медиевистика в страната, майстор на поетичните интелектуални меланхолии, фотограф на делничното, през което провижда чудното... И зад всичко това стои врасналата се в традицията негова почтеност, пословичното му трудолюбие, себеотдаденост и добронамереност към другия." – пише в предговора проф. Стаматов.

Проф. Цочо Бояджиев разказва още в "Артефир": "От фондация „Комунитас“ ми предложиха да напиша нещо като автобиографична книга. И аз реших да я напиша по този начин, за да ми бъде по-лесно – да не мисля толкова за композицията на книгата, а в разговор с човек, който ми е близък приятел и с когото много години вървим по един и същ път – Атанас Стаматов. Да го направя като разговор – той да насочва в една или друга посока, аз да разказвам онова, което ми се е случвало – най-вече хората, които съм срещал и които си заслужва да бъдат споменати."

Миналото

"Аз професионално съм обърнат към миналото – преподавам средновековна философия – очевидно имам някаква нагласа, някакъв сантимент към миналото. Смятам го дори в някакъв смисъл в определени моменти за по-автентичен модус на живота, отколкото настоящето като делник. В миналото се утаяват и придобиват яркост онези ценни съществени неща, които са ни споходили. Връщането към миналото крие определени рискове именно защото, когато са се случвали събитията, са били подценявани. Аз горко съжалявам, че не съм разпитвал моите родители за подробностите от техния живот... Има и друго – определени събития могат да бъдат видени и интерпретирани от дистанция по съвършено друг начин." 

За себе си – разголване

"Аз не съм разказал всичко за себе си. Има неща, които не подлежат на разказ. Примерно не мога да разкажа студентските буйства, които сме имали – в една литературна форма би прозвучало доста драстично... Гледам на тази книга като на разказ не толкова за мен, колкото за времето и за хората, с които съм се срещал и които са играли някаква роля в живота ми."

Онова време

"Смятам, че е показателна историята с моята стихосбирка, която беше отхвърлена от единственото издателство, което издаваше млади начеващи автори, с аргумента, че няма нито едно стихотворение за родината или за партията, и една идеологическа редакция не може да си позволи да пусне такава книга. Макар че редакторът иначе хвалеше много стихотворенията, но когато се стигна до реализирането им като книжен продукт, се оказа, че е невъзможно. Това младите хора няма откъде да го научат и може и да не повярват съвсем, тъй като сега издаването на книга е от лесно по-лесно. Има други трудности, но поне я няма идеологическата цензура. 

Всичко беше толкова неестествено... През 1986 година бях на една лятна школа в Поатие, Франция, и с един румънски колега разказвахме някакви неща, които се случват при нас. В един момент усетих, че аз разказвам, но историите са толкова невероятни, неестествени, перверзни, че започнах да се съмнявам, макар че знам, че нещата стоят точно така, започнах да не вярвам в истинността."

Опит за дневник

"Няколко пъти започвах и се разколебавах, защото в писането на дневник наистина има някакво тщеславие – някаква заявка за това, че моят делник е толкова значим, че трябва да бъде отбелязано всичко. Понякога съвсем инцидентно започвах да пиша, но след това се отказвах. И това продължи години наред."

За многоточията в книгата – чуйте в звуковия файл.

Проф. Цочо Бояджиев (род. 1951 г.) е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Дълги години преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите: „Неписаното учение на Платон“ (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988), „Античната философия като феномен на културата“ (1990), „Августин и Декарт“ (1992), „Философия на Европейското средновековие“(1994), „Кръговрат на духа“ (1998), „Нощта през Средновековието“ (2000). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Лоренцо Вала, Братя Грим, Мартин Хайдегер, на съвременна португалска поезия и др. Изявен фотограф, автор на изследването „Философия на фотографията“ (2014).

Както е добре известно, всеки човек може да напише поне една книга и това е книгата на собствения му живот. Цочо Бояджиев е написал доста книги – философски, поетични, фотографски, доста книги е превел, но когато стане дума да напише нещо за собственото си „житие и страдание" – „тц!", както би казал Йордан Радичков. А хората, с които споделя дните си – приятели, колеги, познати – сме убедени, че той има какво да каже за себе си, за своето време и трябва да го направи! 

От нашето поколение, поколението, появило се на бял свят някъде към средата на миналия век, Цочо безспорно е един от тези, чието присъствие в българската култура е осезаемо – полиглот, неуморим преводач, основоположник на философската медиевистика в страната, майстор на поетичните интелектуални меланхолии, фотограф на делничното, през което провижда чудното... И зад всичко това стои врасналата се в традицията негова почтеност, пословичното му трудолюбие, себеотдаденост и добронамереност към другия. Тогава в групата на „съботните перипатетици" възникна идеята да проверим как работи принудата спрямо свободата на волята в „случая Цочо Бояджиев" и на мен се падна честта да проведа „дознанието". 

Започнах да задавам въпросите си в средата на ноември миналата година и получих последния отговор за деня на Солунските братя св. св. Кирил и Методий. Опитвах се да задавам въпросите така, че събраните сведения максимално да облекчат справедливото съдене за делата му. Като документални материали по случая от архива на „лицето Цочо Бояджиев" са взети текстът на неосъществен дневник и снимки из семейния фотоархив, дадени в приложение към дознанието. Допуснатите непълноти и пропуски следва да се броят за сметка на провелия дознанието. Убеден съм, че към гореизложеното всеки, който е общувал на живо с Цочо Бояджиев, може да добави и свой спомен.

Избраната въпросно-ответна форма на изповед, струва ми се има и това предимство, че дава възможност да допълваме със собствените си преживявания неговите спомени. Така се сбъдва и едно от съкровените му желания като автор - да превръща в съработници читателите и зрителите на своите творби. 

Скъпи читатели, уверявам ви, че приключението си заслужава. Опитайте!

Атанас Стаматов.