Писателят Николай Милчев: Как да живееш в блок, построен върху езерце?

Разговарям с поета и писател сърцевед Николай Милчев по повод новоизлезлите му книги – „Съчинения по природа“ – проза, есета и стихове, и „От сутрин до вечер"„ поезия.

Въпреки че не пише творбите си нощем, от тях звучи  тишина и прозира свят, населен с безвремие, котки, лежерни следобеди и пожълтели спомени.

А крякането на патици като че ли от друга вселена, а не от блока в София, на мястото на който някога е имало езеро.

Николай Милчев казва за безсънието, че то е едно прекрасно изхабяване на душата.

Нека да чуем размислите на писателя за поезията и прозата, българското село и природата, както и за усещането да стъпиш много пъти в една и съща река:

- Г-н Милчев, вие събирате поезия, проза – есета и разкази в една книга? И тя се казва Съчинения по природа - от нея, природата ли е вдъхновена тази книга?

".... отговорът е "Да", от природата е вдъхновена. От тази природа обаче, която човекът носи в себе си цял живот. Тази природа, нищо че човекът живее в град или живее различно в природата, която си спомни, и помни, тя винаги е конкретна и е винаги това, което е видял най-напред. Където и да отида, каквито и планини да съм гледал, пред мен винаги е баирът на Гложене и на Гложенския манастир. В каквито и реки да съм се къпал и да съм плувал, винаги пред мен е реката Вит, винаги са джанките, бреговете, щъркелите...Природата не е нещо откъснато от човека, макар че се страхувам, че вече става почти така. Тя  е нещо съвършено, според мен, и за моя живот, органично. Тук виждам една опасност обаче, девствената природа да стане пущинак. Няма по-голяма болка за сърцето ми, да гледам как красотите на природата стават пущиняци, и пущинаци...Но наистина беше доста голямо предизвикателство за мен, да събера поезия и проза, защото някак си, не е много лесно, да се наместят тези неща, но се надявам, че нещата в "Съчинения по природа", са се получили...

- Казвате, че не спите нощем, и често слушате крякането на патици, има ли нещо по-особено в нощното писане….тя нощта, често е опоетизирана, в други случаи образът й подчертава меланхолния характер на автора….

"Аз не спя от дете. Честно казано, имаше един период между 6 и 9-и клас, в който почти не съм спал. Очаквах и дочаквах утрото, така както съм си легнал. Сега това се повтаря....И от балкона на деветия етаж на блока, в който живея в София, се чува крякане на диви патици в една река, която тече тука през квартала. И това нощно време и тази тишина ме кара да мисля, че тези гласове идват и от други времена...И че как точно така са се наместили между блоковете...Виждам как блоковете, виждам как бетона, хапят реката, блъскат я.. 

И нещо не много поетично... Едно малко езерце имаше тука на 300 метра от блока ми, в което ловяхме риба и патенцата си мътеха патенцата. Сега там има блок. Аз не знам как живеят тези хора върху езерце, в което ловяхме риба, но голяма технология, голяма измама с природата. Много рядко обаче пиша нощем.

Нощем се оставям безсънието да ме носи и да ми оформя усещанията...А що се отнася до меланхолията, тя е присъща на някои хора въобще така че дали пишат меланхолично денем или нощем, не ми се струва толкова важно.

По-важно е, че нощем човек, все пак трябва да спи, и че безсънието понякога изхабява. То е прекрасно изхабяване на душата.

- Да, прекрасно......По някой път подсъзнанието нощем като че ли се разтваря и се смесват символи и образи, и идеи, които са ни хрумвали денем, но не сме могли да осмислим...

"О, разбира се, и се дават много знаци. Нека да не плашим нашите слушатели, но преди четири нощи, се щракна в 2 часа лампата в стаята и светна, след това се включи компютъра...Хайде, за компютъра имам някои обяснения, но да се щракне лампата...Но нито съм се уплашил, приемам ги като като някакви знаци, които няма как да разберем, което ни се изплъзва...

- А как се пише проза, под напора на такава мъка – имам предвид, майка Ви си е отивала докато сте писали „От сутрин до вечер“

"Да не дава Господ да пишеш под такава мъка, майка ми наистина си отиваше и се стопяваше през тези дни. И човек като чете тази част от книгата "От сутрин до вечер", която е с проза първата, може да види където се сгъстява присъствието на майка ми, името й, там се е сгъстявала и мъката ми....Но така някакси ми олекваше, освобождавах се...Не знам...

...нали когато човек е много жаден, и чак просто се е разтреперал и когато много му се иска нещо, или когато много му е мъчно, трябва да направи нещо, което е много, много само негово, за да се успокои....Не знам, то не е хармония, но поне да не се клати везната, толкова силно..

- Пишете с голяма любов за селото, какво си спомняте за детството?

"Живеех на село главно през лятото и абе, спомням си, че не правих абсолютно нищо. И много се гордея, че не съм правил абсолютно нищо, а само съм попивал. Гледал съм и съм мислим....Не пожелавам на никой, и не съветвам никой родител, децата им нищо да не правят. Но пък като гледам сега как ги записват в курсове, летни пътешествия, уроци, какво правят....просто изтръпвам. Защото аз не правих абсолютно нищо, и ми беше толкова хубаво, че мога сега да ви разкажа за миризмите, които от сутрин до вечер съм усещал и за тази мекота и бавност на живота, който според мен, тогава течеше тмного, много бавно. Разбира се пасъл съм кози, пушил съм, напивал съм се и какво ли не, какво ли не. Но това е било в един водовъртеж, който аз наричам спокойният водовъртеж на нищонеправането.