В „Покана за пътуване” – Обама по къси панталони в Джакарта, странстванията на „Паякът” по света и дрескод на световното по ски за журналисти у нас

В „Покана за пътуване” разказвам за една от най-награждаваните български пиеси – „Паякът“. Ще си речете, защо ни говорят за изкуство в предаване за пътешествия. Ами понеже постановката на Йордан Славейков и Димитър Касабов, които са и автори на текста, е една от най-пътуващите и колекционира ръкопляскания от Беларус до Маями. А те самите са малко чепати, доста своеобразни и изключително интелигентни.
„Паякът” беше показана на Бродуей на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival. Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри пред американската публика.
Пиесата получи блестящи рецензии от американските критици. Популярният нюйоркски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла и я посочи като причина номер едно да отидете на театър на най-големия мултиартистичен фестивал в Северна Америка.
Играта на българските актьори Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Скот Хелър в неделното издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.
Заглавието се играе вече 7 години на българската сцена, а през миналото лято имаше и представления с американски постановчик и актьори в рамките на големия театрален фестивал в Маями, Флорида – Summer Alternative Theatre festival.

Йордан Славейков и Димитър Касабов, автори  и режисьори на пиесата „Паякът”, но и на представленията „Домът на Бернарда Алба” и „Стъклената менажерия”, разкриват каква според тях е разликата между публиката в Беларус, Китай и САЩ. Димитър Касабов, който бе любимец на зрителите и финалист в „Сървайвър-Камбоджа” споделя какво е да бъдеш на безлюден остров сам срещу природата и света. Йордан Славейков пък където й да отиде си създава хабитат – хубаво кафе, добро място за закуска, добър джаз-клуб…
Набързо припомням сюжета за онези, които не са гледали пиесата.  Актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова са брат и сестра сиамски близнаци, които празнуват рождения си ден, в нощта преди операцията по разделянето им. Докато за последен път се къпят заедно във ваната те се впускат в тъмните лабиринти на неизречени думи, забравени престъпления, неизживени любови и парадоксално различни желания за свобода… Следващото представление на „Паякът” можете да видите на 4 април в  театър „Сфумато”.
Авторите и режисьори Йордан Славейков и Димитър Касабов покрай разказа за пиесата си „Паякът” разкриват неусетно и доста от  собствения си светоглед.

В традиционната рубрика „50 места от българската история отвъд България”  Светослав Марков ни повежда към Осоговския манастир.

Както казват в спортните предавания, „белият керван” мина и през България. Този път под формата на медийни скиори чрез Световното първенство за журналисти. Съдейки по факта, че имаме един златен и два сребърни медала, на пистите сме се представили добре. Справихме ли се, обаче, с рекламата на  българските красоти и планини разказва Милена Димитрова. Тя определено  има база за сравнение – от средата на 80-те години на миналия век неизменно е част от споменатия вече „бял керван”. Тя ни пуска по пистите на Пампорово с журналисти от 30 държави и ни помага да видим страната си през техните очи.

В петминутката на тропиците -  шанс да видите Обама по къси панталонки.

Защо ни в клин, ни в ръкав се завтекох към Индонезия. Ами понеже Джакарта е пъстра като мечта. И голяма колкото нея. Столицата на островната държава се е ширнала върху 650 кв. км. и в нея по официални данни живеят около 13 милиона. Колко са онези без постоянен адрес, пристигнали да търсят препитание от провинцията – никой не знае.
Да прекосиш Джакарта от единия до другия край отнема часове, дори и с бързите автобусни линии, които се движат по специално трасе, отделено с 40-сантиметров банкет. Спирките са къщички с тераски на 1,5 метра над земята, от които се влиза направо в рейса. Така дори и най-невъзпитаните водачи не могат да пречат на автобусите. За да се справят с трафика в Джакарта са измислили забраната шофьорът да пътува в колата си сам -  и  до съседния супермаркет да отиваш, трябва да намериш още поне трима души в същата посока.
Напук на представите за задъхан мегаполис столицата на Индонезия плува в зеленина. Нормално! Тук температурата през цялата година надвишава 30 градуса, а валежите карат всяко боднато в земята клонче да върже. И все пак Джакарта не е само лепкав трафик, небостъргачи, колониални къщи и музеи. Там има и… паметник на Барак Обама.
Малцина са запомнили от биографията на американския президент, че две години е учил в ислямско училище. Той е живял в Джакарта с втория си баща, индонезиеца Лоло Саторо, а майка му е преподавала в протестантското школо, където по-късно се мести и бъдещият държавен глава.
За да почетат индонезийското детство на Обама, местните власти му издигат... статуя - момченце по къси гащи, на чиято ръка пърха пеперуда, и я поставят в централен градски парк. Във Фейсбук обаче се надига яростна протестна вълна. Аргументът е, че Барак не е направил нищо съществено за Индонезия. Кметството капитулира и поставя статуята (в естествен за 10-годишно момче ръст) пред бившето му училище в скъпия квартал Ментенг.
Като обстановка мястото не крещи с въпиещ лукс, но предизвиква спонтанния въпрос: „Защо и у нас няма такива училища?” Атмосферата е ласкава и по-скоро домашна. Бълбукат поточета, по стените се стелят увивни растения и дори джамията прилича повече на балконче от приказка. В двора децата само по искрящо бели чорапи упражняват традиционен танц с чинии, а вторият чин вляво, на който е седял Обама, и до днес си е същият.