Със Слава Рачева от Япония до Силистра, фадрома танцува секси в Хаарлем

Няма човек в България, който да не е чувал за гостенката в Покана за пътуване. Мнозина я разпознават само по гласа. Тя самата се шегува, че често я спират на улицата с „Извинете, ужасно много ми приличате на една артистка. Ужасно, чак не, но наистина приличам на… Слава Рачева“. Точно така! В студиото на Покана за пътуване е Педя човек, лакът брада или жената, лежала най-дълго в краката на Чичко Филипов. Цели десетилетия е движила куклата изпод масата, зад която седял легендарният телевизионен говорител. Слава има 60 години трудов стаж в кукления театър, изиграла е 80 роли и неотдавна навърши 80 години. Тя е все така неудържимо енергична любимка на публиката и със сигурност е най-подходящият човек да ни разкаже как се пътува с кукли и се играе на екзотични чужди езици. Гласът й ни връща аромата на детство, а тя споделя случки от пътешествия в Румъния, Япония, Алжир, Египет и из всички кътчета на България.
Днес родолюбивата рубрика звучи по нетрадиционен начин. От комплекта Светослав Марков-Теодор Борисов отсъства творческата половинка Тео. Но пък вместо Светослав да си говори сам, аз задавам въпроси за току-що приключилото представяне на книгата им „50 места от българската история отвъд България“ в Македония. То беше в Битоля, обаче сърце юнашко не трае и господин Марков кръстоса комшийската и околните й държави от Прилеп до Корча и Свети Ахил. Той споделя впечатления от „българските места“ в онези кътчета от Македония, Албания и Гърция, които той е открил извън утъпканите пътеки за посещение в съседните страни.
В края на миналото издание на Покана за пътуване обещах да разкажа как танцът на една фадрома може да бъде…секси. Уверявам ви, не съм се побъркала. Нито съм прихванала някоя от онези обсебености със сложни латински имена, които обясняват нездраво влечение към огромни машини.
Но нека започна малко по-отдалеч. От градчето Хаарлем в Нидерландия. Негови жители, преселници в Америка, преди няколко века са кръстили на родното си място доста по-прочутия днес квартал в Манхатън. Но за разлика от известния с най-висок процент престъпност в Съединените щати, в холандския Хаарлем цари провинциален пасторал. На 17 км от Амстердам сякаш потъвате в ласкаво безвремие. Край река Спаарне се нижат старинни къщи и вятърни мелници. В кадаифа от кокетни улички надничат картинни галерии и приветливи ресторантчета. Тук още от 10-и век правят вълнен текстил и бира, през 17-и век преминават към по-изтънчени стоки като коприна, дантели и дамаски, в последствие стигат до корабостроене, печатарство, обработка на какао и шоколад и производство на машини. Та до ден-днешен. И ако църквата на Свети Баво в центъра на Хаарлем ни връща в ранните години на 15-и век, то японският завод за тежкотоварни чудовища ни изстрелва право в бъдещето.
В покрайнините на Хаарлем, където е японската фабрика за хидравлични багери, фадроми и машини за дълбоко копаене в мини или прокарване на метро… идилията е почти същата. Зеленина, ведри полянки, бухнали дървета и халета в приветливи цветове, пред които са спрели сякаш на припек новички, грейнали в портокалово многотонни зверове. В задния двор – странна на пръв поглед картина – разорана пръст, изкопи. Дали не строят нещо ново и заразени от българския обичай не са го обезопасили. Нищо подобно! Това е … сцената, на която ще ни танцуват багерите и фадромите, докато ние им пляскаме от ложата – специално оборудван амфитеатър с безупречно чисти стъклени стени. Но това ще стане ясно малко по-късно.
Все още не съм изучила японския работен протокол, обаче от гостуването в Покана за пътуване на бизнесмена Николай Младжов, си знам, че в Страната на изгряващото слънце не е прието да си губиш времето в разглеждане на забележителности, ако си дошъл на работно посещение. Долиташ, виждаш, преговаряш и отлиташ. Половината от посетителите бяха дошли направо от летището и не съм сигурна дали в края на деня не се отправиха обратно натам. Другата специфична особеност е деловитата приветливост – кратки послания, стегнати обяснения и… демонстрацията е най-доброто убеждение. Тогава разбрах, че оранжевите тежкотоварни бижута могат да бъдат секси, а времето на Гошо Багериста е отминало безвъзвратно.
Представете си машини за строителна механизация по 5-6 тона всяка, които танцуват, докато загребват от рехавата холандска пръст. Въртят се кокетно, намигат с фаровете и с хирургическа точност изкопават бразда, дълбока точно 22 см. По какво разбирам ли? Ами на голям екран се вижда детайлно тъчскрийна на багера, на който са зададени нужните параметри. Точно в този момент осъзнавам, че дните на Гошо Багериста са преброени. Не във физически смисъл. Нека да си е живи здрав човекът. Просто на мястото му вече ще седи г-н Георгиев с искрящо бяла риза и компютърно образование. Той не сменя лостовете, а само докосва леко дисплея и многотонажното чудовище му се подчинява.
Запознавам се с Макото Ямазава, директор на японския концерн за Европа и след като се уверявам, че високотехнологичните зверове са защитени от хакерска атака и няма да хукнат сами по улиците, се разговаряме за културните различия с Европа, посещението му в България, което той смята да повтори с удоволствие.
От толкова високи технологии човек ожаднява и къде може да опита от местната холандска бира, ако не… в църквата. Йопен керк е стар храм и манастир, превърнат в заведение, където варят пиво по рецепта от 1407 година направо пред очите на посетителите. Името идва от 112-литрови бурета, с които монасите са превозвали прочутата хаарлемска бира. И понеже в Холандия очевидно свещениците са по-широко скроени, спомената вече църква Свети Баво керк е приютила модернистични инсталации под надслов „Черната Мадона и истината“. Върху 7-вековни надгробни плочи са разположени две огромни обувки с токчета, шал и надпис „Пепеляшка в полунощ“. Под витраж на средновековни светци е инсталирана закачалка с овесена на нея черна престилка, наречена „Мадоната не работи вече тук“. Пред кутия за дарения за сираците от 1434 година авангардистът Кевин Пауър е поставил приведено чучело с метла – Чистачката. И това не предизвиква религиозен гняв, а само търпимост към изкуството, което води млади хора в църквата.