Синкави присмехулно-примамливи блуждаещи пламъчета

„Пауза. Тече не време, а отчаяние...”
Маргарит Минков – ремарка от пиесата „Втора сряда”

„Втора сряда” е последната пиеса на Маргарит Минков. Завършва я малко преди да си отиде от този свят, пет месеца след като е навършил петдесет. Едва сега, когато се ровя из биографията му в Интернет, за да напиша тази бележка, си давам сметка, че си е отишъл толкова рано. Смятах, че е по-възрастен. Не само заради брадатата му физиономия на патриарх, а и защото беше написал толкова много неща.
Маргарит Минков е автор на 17 пиеси за театър и един мюзикъл, на пиеси за куклен театър, сценарии за детски телевизионни сериали, на един игрален филм („За госпожицата и нейната мъжка компания” – режисьор Иван Добчев). Автор е на две книги за деца и на една стихосбирка. Успява да стане дори депутат в Народното събрание през 1992, но бързо избягва ужасен и се връща към писането.
Познавам Маргарит Минков от 1994, когато Радиотеатърът замисли и осъществи един от най-амбициозните си проекти – „Радиоателие 94”. Пиесата „Въведение в тяхната картина” беше поръчана и написана за този проект.
Няма никакво съмнение, че българският театър е в дълг към пиесите на Маргарит Минков, които проправяха нови пътища и точно затова не се вписваха в „тяхната картина” – нито преди 89-а, нито след това. Радиотеатърът също е в дълг пред него, въпреки че при нас са поставени трите най-важни негови пиеси: „Камината”, „Въведение в тяхната картина” и „Втора сряда”. И това може би ни прави българският театър, който го е поставял най-много.

През 1997, в последната година от живота си Маргарит Минков казва в едно интервю: „Безработен съм в момента и не живея добре финансово. Но нямам обвинения към никого - намирам се в тая фаза, в която обвиненията са безсмислени. Продължавам да се надявам, че нещата в тази страна най-сетне ще се избистрят. И човекът тук ще се чувства като човек, а не като случайно породила се материя. Изгубихме много през последните години и можем да го поправим само ако си протегнем ръка.”
Не си я протегнахме. Имахме си други грижи. Примерно, как да си купим нещо за ядене от напълно празните магазини, при положение, че нямаме и пари. Звучи като добро оправдание, обаче, не е. Защото имаше хора, които протегнаха ръка. Не са много и затова искам да ги спомена поименно: Никола Вандов, който просеше пари от институция на иституция, за да издаде двата тома с пиеси на Маргарит Минков. Наталия и Севдалин Генови, Слав Бакалов, Румен Данов, Кръстю Пастухов, Николай Поляков, Кева Апостолова, Бистра Влахова, Румен Шомов, Клара Армандова, които събраха пари помежду си, за да издадат в томче стихотворенията му, подарявани и забравяни в различни квартири. Хората, които се събраха в Сатиричния театър на премиерата на книгата му с пиеси и говориха пред препълнената зала. Не бяха случайни хора и сега аз смятам, да им дам думата:
Крикор Азарян: Особен човек, малко отвлечен като всеки поет. Вече се познавахме отдавна, когато ми донесе пиесата си „Камината”. Останах действително изненадан от този тип драматургия. За мен тя беше истинско, макар и донякъде неочаквано приключение. Когато я прочетох за първи път, ми се стори едва ли не абсурдна, но интуитивно и бързо казах „да”. Двамата отидохме в Народния театър и я предложихме. Естествено нямаше как да бъде предвидена предварително в репертоара, но се съгласиха да я поставят на втора камерна сцена. Атмосферата в „Камината” се получи доста необикновена. Премиерата й съвпадна с времето, когато непрекъснато се говореше за пожара в Партийния дом. Из спектакъла се носеше някакъв дух на посткомунизъм, на преследване. Двамата и единствени герои са затворени в тясно пространство и не смеят да излязат, да се измъкнат от него. Много сюрреализъм има в тая пиеса. Задължен съм на Маргарит.
Константин Илиев: Премиера на книга с текстове за театър е събитие, което един автор рядко преживява. Драматургът Маргарит Минков не го преживя изобщо. Сега пред нас е една много добре изглеждаща и много изчерпателно съставена книжка от 183 страници, озаглавена „Пиеси I”. На сто осемдесет и трета страница е обяснено защо е избрано това заглавие. Когато аз я получих, тя беше във вид на 12 коли, още неподвързана, и като отворих една от тях, попаднах на ред от стихотворение, което звучеше така: „Наивният може да бъде обесен на звук от цигулка, той ще вярва, че това е въже.” Не го разбрах, мигновено си помислих даже, че за наивния по-скоро въжето ще бъде звук от цигулка, но така пък изказът ставаше много банален. Така или иначе, прочетох целия стихотворен текст, защото ми беше непознат. И тъй като стиховете бяха разположени между прозаични текстове, голяма част от които виждах за първи път, стигнах до извода, че слабо съм познавал съществени страни от дарованието на Маргарит Минков.
Трите последни пиеси стоят като начало на един нов, многообещаващ път за Маргарит Минков. Опитах се да формулирам такава мисъл преди четири години, оказа се, че не съм направил никакво откритие. Защото той ясно го е осъзнавал. В текста „Анотация” има такъв пасаж: „Давам си сметка, че силното ми желание да продължа нататък, след постигнатото в „Камината”, е плод на приближаването ми до някакви синкави, присмехулно-примамливи блуждаещи пламъчета, някои от които успях да уловя и разгледам отблизо, но други така майсторски ми се изплъзнаха, че професионализмът ми все още скърца със зъби.” Към този авторски самоанализ бих искал да прибавя само не особено радващото предположение, че точно тези „присмехулно-примамливо блуждаещи” пламъчета едва ли ще бъдат уловени от някой друг, просто защото творческата и човешка индивидуалност на Маргарит Минков бяха нещо наистина своеобразно. Накрая искам да кажа, че чувствам липсата на Маргарит и в чисто колегиален смисъл. Опитвам се да си представя например, как той щеше да гледа все по-бързо потъващата флотилия на българският театър. Маргарит Минков беше човек с характер и едва ли щеше да се отнесе с равнодушие към тази гледка.

И още няколко мнения. Те не са от премиерата на книгата в Сатиричния театър, но много ми се иска да ги сложа тук.
Иван Добчев: Той идеше от другаде в театъра (в Храма!) и тая другост най си личи в една от първите му пиеси „Книга на царете”. Това си е една „болярска” пиеса – цялата ни традиция това е градила – крепостни зидове, Балдуинови кули, чертози, хански шатри и съответен реквизит – чаши с отрова, мечове, интриги, коварни византийци срещу корумпирани боляри. Обаче Марго вкара измежду тая бутафория един „другоселец” (по Йовков) и, ако човек се вгледа малко повече, не е трудно да забележи как самият автор се е дегизирал и, преструвайки се на прост селянин, се пъха между шамарите, или както още се изразява мъдрият български народ – там, дето се ритат атовете. Пък атове тогава дал Господ. Марго не можеше да се яви там като някой нов Херкулес, да изрине оборите, не му беше подходяща фигурата, нито с костюм подобен успя да се сдобие. Най-много да го цанят за коняр. Така и го пуснаха да влезе – разни стари кранти, превъплътени в театроведки, все му ядяха ушите – ту го потупваха по рамото, ту го ритваха назидателно. По едно време бях се уплашил, че тая игра ще вземе да му хареса – нали така ги дресираха всичките тогава – хем ги ритат, хем после им раздават пагоните. Ама Марго, както казват, не си забрави корена. От другаде идеше той в двореца (Храма?), не можа да си превие езика – току ще се „избъзика” с царицата или с някой много тежък болярин, дето хич няма чувство за хумор и пак си го ритнат там - в „Захарна фабрика”, дето никак не беше сладко, ами напротив - солено ти излизат евтините цигари, фалшивата гроздова и мезето „к'вот’ дал Господ!”
Така си отиде от театъра на живота тоя друг човек – зъбите му окапаха от стискане, язвата му се спука от ритници и лакти в корема, ушите му огризани...
Като се срещнем горе, да не можем да се познаем.
Ани Топалджикова: Не промените и хаоса на всеобщото преобръщане поставят днес в цайтнот хора като Марго, а това, че в днешното пространство все по-малко място остава за духовност. Дали пред всички нас стои алтернативата на героите от „Въведение в тяхната картина”? В самото заглавие има нещо библейско. „Въведени” в смисъл на напускане на един свят и преселване в друг. Но все пак пред нас стои ли и друга възможност, освен да бъдем въведени в света на духовно мъртвата материя? В нашия прагматичен ден като че ли не остана място за интелигента – неприспособим „неудачник” според критериите за успеваемост в нашия вариант на балкански вандализъм. Не остана място за Марго.

И накрая пак Константин Илиев:
„Нищо от това, което е написал обаче, не е загубено. Времето ще покаже кое ще живее на сцената. За мен „Камината”, „Въведение в тяхната картина” и „Втора сряда” бяха начало на нов, обещаващ и по-нататъшни открития път. Той обаче излезе нелепо кратък.

Сега ми се иска да припомня това, което написах в началото на тази панорама. Малко сме стеснителни. Не посмяхме да я наречем: „Панорама на модерната българска класика”. Може би още е рано. Но наум си я наричаме така.

Слушайте „Въведение в тяхната картина” в неделя, на 11 март, от 16 часа, във времето за Радиотеатър.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!