"Мисля, че на актьорите не им е по-лесно да играят сред декор, който самите те не виждат. Всичко е ново. Практикува се за пръв път в театър. Изискваха се доста сложни репетиции и прекрасно владеене на тялото от страна на актьорите. Само така зрителят приема присъствието на живи хора във виртуалната действителност като истина, а не като кръпка. Самият режисьор ръководеше репетициите, гледайки през очилата за виртуална действителност. По-младите зрители са във възторг от това, което се е получило. За съжаление, има баби и дядовци, довели внучетата си на театър, които мърморят, но това е неизбежно. Най-бързо свикнаха с играта във въображаем за тях декор децата от студиото. Често те самите нахлузваха очилата, за да разгледат ту как изглежда светът на лилипутите, част от който са те в спектакъла, ту да надникнат при великаните. Актьорът, който играе самия Гъливер, е необикновено пластичен и за него не беше проблем да се опитва да се измъкне от невидими въжета, с които лилипутите са го завързали, или от клетката, в която великаните са го настанили, дори когато той няма никакъв реквизит или нещо материално, на което да се опре във въображението си. Израснал съм в театъра и знам какво е значението на реалните декори, но времето на този театър вече е минало. Наистина нашият експеримент е с една пиеса, която изисква вълшебство при превъплъщението, но в скоро време зрителят няма да се опитва да си представи как изглежда дворецът, къде живее Хамлет, докато актьорът се движи през почти празната сцена, а наистина ще го вижда".
Повече чуйте в звуковия файл.
