В съзнанието на българите, които пазят и почитат паметта на предците си, датата 6 септември е символ на обединението на изстрадалия ни народ, съхранил вярата и идентичността си през петвековния османски гнет. След Освобождението в края на Руско-турската война 1877-1878 г. и възстановяването на България в етническите ѝ граници, радостта на българите е кратка – от 3 март до 13 юли 1878 г., когато на Берлинския конгрес Великите сили разчленяват освободената българска земя.
С относителна независимост са обособените Княжество България и автономната турска провинция Източна Румелия, а географските области Македония и част от Одринска Тракия са върнати на Османската империя. Кралство Сърбия придобива населените с етнически българи земи около Пирот, Ниш и Враня, а Кралство Румъния се сдобива със Северна Добруджа. Седем години по-късно, на 6 септември 1885 г., Източна Румелия се присъединява към Княжество България, за да заличи несправедливостта спрямо разделения ни народ на юг и на север от Балкана.
И днес тази паметна дата напомня за силата на българския дух, но и поставя редица въпроси. Опазихме ли завещаното от предците ни да останем обединени, за да бъдем силни и да отстояваме това Съединение? Единни ли сме – на дела или само на думи? След 139 години какви са ценностите ни – да бъдем страна на духа или на материалното благополучие? Кое ни обединява – любовта или осъждането?
Впрочем това, което обединява българите са добродетелите, общите каузи.
Сред тях са засаждането на дървета, доброволчеството, любовта към децата, грижата за животните и природата. Често сме били свидетели как състрадателни сърца за кратко време се обединяват и събират средства за болно дете или бедстващи хора...
И ако в годините след Съединението дарители са били заможни и предприемчиви българи, то сега такива са обикновените хора, които по християнски са готови да дарят и последната си риза за ближния.
Има ги сред нас, и това, което ги движи е любовта. Правят го тайно, без излишни думи и очаквания за благодарност. Други спасяват хора по време на наводнения или гасят пожари, като 19-годишния Светослав Димитров от Свиленград, който едва не загуби живота си при пламъците в Сакар планина, преди малко повече от месец.
Примерът им е заразителен и вдъхва вяра в доброто, в бъдещето на страната ни, за разлика от политическите пристрастия и убеждения. Именно тези дребни и безполезни никому страсти затриват човешкото в човека и насаждат разделение и противопоставяне сред народа ни.
"Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои", четем в Евангелието от Матей (Мат. 12:25).
Примерите ги виждаме всеки ден, но въпросът е, искаме ли да следваме градивното и любовта или е по-лесно сляпо да вървим след разрушителното отрицание и да се делим.
А политиците ни доста се трудят в това отношение, затова и нямат кой знае какъв електорат. Сякаш по-лесно е да видят сламката в окото на брата си, отколкото гредата, унищожаваща зрението им. Затова и все по-малко хора се "връзват" на обещанията им. Човешко е… но не и спасително – нито за държавата, нито за народа ни.
Вижте още:
