За всеки от нас, българите, името на Левски е нещо свято, отдавна сме го превърнали в идеал. За всички поколения след него, няма по-силно олицетворение на българския порив за свобода от Апостола. И затова 150 години след гибелта му, всеки нов документ, снимка или материална релкива будят небивал интерес у обществеността и сериозни  дискусии сред историците.

Радио Стара Загора, тръгвайки по стъпките на Васил Левски в миналото из област Стара Загора, попадна на интересната родова история на 67-годишния инженер от Казанлък - Христо Тодоров  Христов. Той е правнук на Стойко Христов Бешикташа от Калофер, сподвижник на Левски. И до днес в семейството му се пазят като ценни реликви вещи, които са принадлежали, според разказите на предците му, на Дякона.

Това са едно четвероевангелие, богато гравирана паласка, терзийски ножици и половин, нащърбена монета от Рагуза. 

Прадядото Стойко Бешикташа бил заможен, имал дюкян за манифактурни стоки. Два пъти се женил. Имал 14 деца от двата брака. Една от 6-те дъщери от първата му жена – Рада Бешикташлиева е майката на писателката Люба Тодорова Ганчева, станала известна като Яна Язова. Тя споменава в романа си „Левски“ дядо си Стойко Христов Бешикташа.

А от втората си жена прадядото има 7 дъщери и едно момче, което турците посичат като бебе. Едно от тези момичета е баба му Мария – майка на неговия баща, казанлъшкия журналист Тодор Христов. Журналист и издател в местната преса, сътрудничил на софийските вестници,  бил кореспондент на Българското национално радио, работил и за  Радио Стара Загора.

От баба си Мария Христо Христов знае, че баща й разказал  след Освобождението в къщата им пред Захари Стоянов за връзките  си с Васил Левски и Христо Ботев. От него биографът на Априлското въстание чул много случки с Дякона, разказани му от първо лице. Но най-пренебрежително нарекъл в биографията на Апостола верния му сподвижник „някой си Стойко Бешикташът, с чието тескере Левски се прехвърлил в Румъния“. Джендо има предвид случката, когато през 1869 г. в Сопот, от гърба на Левски преследващите го заптиета смъкнали палтото му, в което намерили важни документи.

Като дете инженерът разказва, че е виждал 2 оригинални снимки на Левски в сестрата на баба му – Райна в дома й в Александрово. На едната Дяконът е с 10 легисти от Втората българска легия от  1867-68 г. в Сърбия, на другата е с бяла униформа, опрял сабя пред нозете си.

Когато дядо Стойко Христов Бешикташът  починал през 1931 г., дъщерите му си разделили вещите и снимките на Апостола. На баба му Мария / Мина, както й викали хората/, се паднали 4 предмета – паласка за фишеци, четвероевангелие / библия/, терзийска ножица и половин нащърбена монета. Някога в тайните дела на революционните комитети Левски обичал да  използва за таен знак, парола на две скъсани листчета, счупени клечки, и в случая -  монета.

Корицата има много блед жълтеникав надпис на 4 реда, който според Христо Христов най-отгоре се четат буквите Е. ВЛ…. Следващият ред е изтрит.

На третия ред се чете Д…../Дякон/. И на последния ред – и…, което  Христов разчита: първи ред – Евангелие Васил Левски.

……………………………

Трети ред – Д …../Дякон/

На четвърти ред  - и…./игнатий/. По средата са изписани две главни букви с молив Д и Л, една под друга, като монограм. На друго място има главна латинска буква L.

На гърба на корицата един от надписите  "Стиж Стижалив" според инж. Христов е анаграма на две думи – жит васил, чийто смисъл е “Да живее Васил“.

В зацапания и  ограден с вълнообразна линия обърнат надпис се чете 

приди

Иванувъ

Василя

за кожух

да шия / т.е. дойде Иванув Василя за кожух да шия/ .

Това са само някои от интересните изводи на Христо Христов с приписките и рисунките, които така разчетени и разтълкувани от него са доказателство, че библията е била на Дякон Левски.

Обобщено, доводите му звучат така:

1. По обем 516 стр., по съдържанието си и по шрифта на печата тя съотвества на издадения от Неофит Рилски в Измир „Новый завет господа нашего Iисуса Хрiста сега новопреведенный  от Славенскаго на Болгарскiй язык“. В Смирне, 1840,8“, 516 ст.

2. Произходът й – тя е наследство от прадядото на г-н Христов, явяващ се баща на баба му Мария от бащина страна – Стойко Христов Бешикташът. Този, за когото З. Стоянов пише „някой си Стойко Бешикташът“, от когото Левски взима тескерето за да премине в Румъния през 1869 г. Дядото е имал дюкяни в Смирна и в Калофер преди това.

3. Надписите на корицата, които показват кому е принадлежало евангелието.

4. Обратният надпис, ограден с вълнообразна линия и зацапан „ Приди Иванув Василя за кожух да шия“, съвпада с навика на Апостола да огражда или да зачертава изпълнените задачи и да ги зацапва с мастило за да не издава намеренията си къде ще мине в обиколката си.

5. А надписът на псевдоарабица, също е бил сред прийомите му да заблуждава евентуални шпиони.

6. И според инж. Христо Христов, някои от приписките приличат на почерка на Левски.

За терзийските ножици инж. Христов твърди, че доказателството, че са били тези, с които Дяконът си е отрязал косите заради жена са, детските му спомени от с. Александрово. Тогава седнали около синията, или паралията  / ниска кръгла дървена софра/ сестрата на баба му - Лала, взимала ножиците и щракайки над главата му наричала " Няма дяконче, няма попче!", а той бягал уплашен да не отреже косата му.  За причината, че е свързана с жена Христо Христов посочва 2 от приписките. Едната е приписката на лицето на първата страница:

"на жината джипрази"  (на жената чапрази, пафти),

 Лозинката, /както са били наричани тайните нишани от съзаклятниците в народното дело и  са били често използвани от Левски/, инж. Христов намерил в едно чекмедже у баба си.  

   ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА