Това не е една обикновена история от миналото, това е една история, която ни среща с живота - казва авторката в ефира на „Нашият ден”. Аз понякога трудно правя разлика между реалността и илюзията и не само с мен е така. Обикновено нашите мисли са отражение на света или пък обратно. Книгата е изградена по много специфичен начин. В нея има повествование, което върви по нормалния начин, но има и добавени щрихи от един сценарий за филм, който снимаме. Всъщност вече има готов сценарий и дори е преведен на английски с идея да бъде реализиран.
За кого е предназначена книгата: съвсем егоистично казано, тя е предназначена за мен. Тя е вид автотерапия, това е един от начините да опознавам себе си. Книгата е и един поклон към хората, които са преживели политическо насилие, това е поклон към баща ми и към мъртвите. В книгата се връщам към мрачни времена. Разказвам за живота на политическите затворници в лагерите, за изживяното от семействата на тези хора. Бъркам в една рана, за която се говори малко в обществото, някак под сурдинка или изобщо не се говори с идеята всички това да бъде забравено. А то се е случило и в моето семейство. Не търся реваншизъм, търся простор, търся място, откъдето това да бъде чуто. Когато имаме някаква болка и тя не бъде изказана, тя расте, натоварва.
Това не е хубаво, както за личностите, така и за самото общество. Има държави в света, където жертви и насилници се срещат очи в очи. Идеята е да се освободи социалното напрежение. В България няма такова нещо. При нас всичко се смита под килима и полека отива в забвение. Срещала съм се с много от жертвите, посетила съм почти всички затвори и лагери в страната. Всъщност аз от 1996 г. работя по тази тема. Моето впечатление от семействата на жертвите е, че те са много смирени хора. За тях даже не съществува думата “прошка”, защото са твърде мъдри, хора с действителни ценности. Думата “реваншизъм” се използва от хора, които не са преживели страдания.
Потърпевшите не говорят за преживяното, защото няма чуваемост, а и те не знаят как да го изразят. Опитвала съм се да стигна до сърцевината, до болката, но те избягват да говорят точно за това. За съжаление, голяма част от тези хора си отидоха. От последния ми филми само двама от участниците в събитията са живи. Все се питам има ли желание в нашето общество да бъде съхранена тази памет. Не знам, но съществува колективна памет, от която не можем да избягаме. Искам с моята книга да предизвикам друг поглед, един нов начин, нова гледна точка към случващото се. Аз минах през отчаяние, през гняв, през ярост, през омраза, защото наистина няма чуваемост, а престъпленията продължават и до ден днешен. Срещам се с млади хора и винаги питат как болката може да бъде превърната в творческа енергия. Мога да кажа, че вече вървя по този път, и то съзнателно. Това е пътят на смирението и аз го избрах.
Интервю с авторката можете да чуете тук.
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
