Eмисия новини
от 12.00 часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

„Аларма” представя Hugo Race Fatalists - запис от концерта на групата от Центъра за сценични изкуства Stage 51 в Пловдив

Дълбокият Изток: зимни пейзажи и истории по пътя от турнето на „Фаталистите” в България (някъде между Русе и Плевен).
Снимка: Хюго Рейс

„Най-доброто от „Аларма” 2012/2013” продължава с един от безспорните пикове във фестивалната ни биография за тази година - мини-турнето на Хюго Рейс в София, Русе и Пловдив, част от деветия „Аларма Пънк Джаз Фест” (март/април 2013). Хюго Рейс, който е познат на по-широката публика като един от първите китаристи на Ник Кейв & The Bad Seeds, на ценителите – с групите си The Wreckery, The True Spirit, Sepiatone и Dirtmusic, дойде в България тази пролет по покана на „Аларма” за три концерта с една от формациите, с които е най-активен в Европа през последните години. Различното между Fatalists и останалите му групи, по собствените му думи, е че за пръв път кани за свой проект музиканти, които вече са добре позната група със свой собствен разпознаваем почерк. Fatalists всъщност са италианското фрий-сърф-психеделик-рокабили трио Sacri Cuori, с които Хюго вече има два издадени албума, и които поднесоха специална изненада на българската публика, включвайки се с 30-минутни сетове със собствената си музика и на трите концерта (тях ще ги чуете утре в „Аларма”).

Тази вечер ще слушаме концерта от Центъра за сценични изкуства Stage 51, или другояче казано – финала от това знаменателно мини-турне, което обиколи цялата страна за три дни с микробус, шофиран от Явор Сидеров, барабаниста на „Мъртви поети”, и премина от снежни виелици в Русе до нещо като настъпване на пролетта в Пловдив. Останалото е дарк-блус, причудливи западноафрикански рифове, истории по пътя и, разбира се, поезия. На финала на предаването ще излъчим за пръв път в българския ефир и песни от Troubles, най-новия албум на Хюго Рейс с Dirtmusic, записан в Мали миналата есен и малко след като Хюго си замине от България. А тук ви предлагаме и най-интересните части от интервютата на нашия екип с Хюго Рейс, публикувани в Sofia Live и „Дневник” и излъчени по програма „Христо Ботев” през март т.г.
Нека започнем от последните ви африкански приключения от миналата есен. Доколкото разбрах, следват не един, а поне 3 малийски албума, които ще са доста различни от BKO (2010) на Dirtmisc, когато записвахте с туарегската група Tamikrest…
Както знаем, западноафриканската музика функционира в твърде необикновени ритмически кръгове, следвайки своя странна инстинктивна математика, която си е изцяло африканска и няма много общо със западните музикални традиции. Но може би свързващото звено между нея и моята музика е добрият стар американски блус. И начинът, по който влизам в африканската музика и въобще, самият факт, че това е възможно, го дължа на делта-блуса. Не че съм израснал и точно с делта-блус, но още от дете влязох в света на блуса благодарение на рок музиката – най-вече Джими Хендрикс, „Крийм” и филма за „Уудсток”. Да, това си е един вид бял американски блус, но тогава за пръв път чух нещо, което да звучи като блус. После, разбира се, следвайки любопитството си, открих музиката на Хаулин’ Улф, на Джон Лий Хукър, Лайтнин’ Хопкинс, Робърт Джонсън – но това беше чак като станах на 16-17 години. И когато години по-късно чух Али Фарка Туре, веднага улових точно това ехо от блуса, което означаваше много за мен. Когато за пръв път отидох в Мали и свирих с туарегите от „Тамикрест”, нямаше да се получи, ако не бях имал съзнанието и усещането за блуса, изградено у мен от американските блусари. Ако се върнем назад към групите ми от началото на 90-те, колкото и да съм се допирал до пънка, или до експерименталната музика, блусът винаги е бил в основата. Това е една от константите в музиката ми. Просто като отидох в Мали, преминах на следващото ниво, навлизайки в един съвсем нов свят, от който всъщност блусът произлиза и където все още съществува в нерафиниран вариант. Защото голяма част от робите, които са били откарвани в Америка, идват точно от поречието на река Нигер и от региона на Бамако. Това беше и една от основните причини да искам да отида в Африка – за да видя откъде е тръгнал блусът.
Малийски влияния можем да открием дори в новия ви албум с Fatalists, в пиеси като Ghostwriter се долавят подчертано туарегски рифове…
Да, така е. Малийските влияния в музиката ми са силни, особено след приключенията ни с Dirtmusic, ги усещам с кръвта си, един вид, и с ръцете си. И да, в този аспект свързвам малийското звучене с акустичната музика, която свирим с Fatalists. Което си е един вид смяна на насоката. Защото още от времената с The Bad Seeds, та чак до срещата ни с малийските музиканти, винаги съм свирил основно с електрически китари, но след Мали преоткрих акустичното звучене, което излиза на преден план вече тук – в музиката ни с Fatalists.
А спомняте ли си в кой момент точно открихте за себе си малийската музика?
Мисля, че първият западноафрикански музикант, чиито записи чух, беше Али Фарка Туре. Запали ме един приятел, белгийският художник на комикси Жерар Гофо, чието влияние върху мен през годините винаги е било силно, по много начини. Той ми пусна за пръв път албума Radio Mali и аз, разбира се, останах очарован. После отидохме до Националната фонотека в Брюксел, мисля, че беше през 1993, и прослушах всички малийски записи, които имаха. Въздействието на тази музика върху мен се оказа сериозно. И ако проследим връзката между Али Фарка Туре и моята музика, в някои от последвалите ми албумите с The True Spirit като Valley Of Light и Chemical Wedding свиренето ми на китара по странен начин е повлияно от него. Но никога не си бях мислил, че накрая ще стигна и до Африка. Това стана по съвсем друга линия, пътуването ни с Dirtmusic до Мали. Вече бях работил с една група сенегалски барабанисти в Берлин, сприятелихме се през 90-те, те бяха перкусионисти и танцьори и от време на време ме канеха да свиря китара на концертите им в Берлин. И така в един от албумите ни с The True Spirit, Second Revelator, се появява един от тях – Наго Коате на перкусии. Но това са по-скоро неочаквани срещи. Когато отидохме в Мали с Dirtmusic години по-късно, всичко беше съвсем преднамерено и води началото си от Крис Екман и неговата страст по западнофриканската музика. Докато пътувахме на първото си европейско турне с него и с Крис Брокоу, изслушвайки цялата му колекция от западноафриканска музика в колата, в един момент започнахме да обсъждаме как едно отиване на групата в Мали би било като сбъдване на мечта. Искахме да стигнем до Мали, да се срещнем с тамошни музиканти и да направим записи с тях. Но, разбира се, по онова време нямахме много ясна идея как да го направим… Да, после серия от необикновени стечения на обстоятелствата ни отведе в Мали, но в основата беше просто това наше намерение, тази наша мечта, която смятахме, че никога няма да осъществим. Странно ми е, като сега се връщам към това, защото точно в момента предстои да издадем втория си малийски албум, чието смесване тъкмо приключихме. И през последните шест месеца, от септември 2012 насам, тази „африканска връзка” заема голяма част от живота ми. И е една удивителна история, всъщност.
И тя, предполагам, продължава?
Точно така, първият албум, защото от тези малийски сесии от 2012 ще излязат два или три албума, та, първият албум ще излезе сега през май и той отразява срещата на Dirtmusic с групата на Бен Забо, това са афробийт-музиканти от племето „Буа”, което живее на границата между Мали и Буркина Фасо. Те са съвсем различен народ, очевидно, от туарегските музиканти, с които работихме в предишния си албум, и музиката им е съвсем различна. И голяма част от пиесите в този нов албум нямат много общо с туарегския „пустинен блус”, в който се потапяме в предишния си албум ВКО. Новите песни са по-динамични, със западноафрикански афробийт-елемент, но пък оркестрациите на електрониката в записите са доста психеделични… Твърде различен албум ще бъде от ВКО, а тези, които вече са го чули, казват, че никога не са слушали нещо подобно. Така че се надявам да сме създали нещо наистина оригинално, което да предложим на хората.
Очевидно връзката между Западна Африка и вашата музика е блусът, казвате, че сте израснали в музикално (и музикантско) семейство със записите на Джими Хендрикс и Cream, по своя причудлив и необясним начин The Bad Seeds също са донякъде блус група, но тъй като говорим за едни по-специални за музиката години, и то в Мелбърн, кое беше все пак първичното за вас, когато за пръв път хванахте китарата – блусът или пънкът?
Вероятно пънкът. Още на 13- и 14-годишна възраст, докато свирех с разни групи в гимназията, слушах Sex Pistols и Wire, и чак по-късно открих блуса. Преди пънка пък слушах прогресив-рок от началото на 70-те. Но влиянията са много. Имах щастливо детство откъм музика. Майка ми беше преподавател по пиано и баща ми слушаше много Вагнер и немските романтици от XIX век, имам трима по-големи братя и сестра, които ме запалиха по рок музиката, специално по Хендрикс и по филма за Уудсток. По прогресив-рока, „Дженезис” и т.н., ме запали един съученик, още когато бях на 11. И всичко това рефлектира в моята музика. А още в The Birtday Party по странен начин се провижда и блусът. Спомням си, че в онези години с Ник Кейв и Мик Харви слушахме доста делта-блус. И това е до голяма степен причината първите два албума на The Bad Seeds, въпреки че са доста странни и експериментални, дори от днешна гледна точка, да съдържат и сериозен блус-елемент. В албума From Her To Eternity, където свиря, и в The Firstborn Is Dead, голяма част от материала за който развихме през турнетата през 84, това се усеща, защото през онези години всички ние, и Ник, и Мик, и Бликса, и Бари, и аз слушахме доста делта-блус. Това е моята естествена еволюция, заедно с нещата, които сме слушали и с хората, с които сме били заедно. После, в първата ми професионална група – The Wreckery, която е повлияна от „Ярдбърдс”, но с пънк-отношение, това естествено преливане между жанровете продължи. Въпреки че съм записал толкова много албуми в толкова различни жанрове, или както искаш там ги наречи, всичко става ясно ако се взрем в музикалното наследство, които имам от ранните си години.
Съвсем наскоро чух, че сте имали реюниън пред 2-3 години – за пръв път от средата на 80-те отново сте се събрали с The Wreckery...
Да, пуснахме двоен ретроспективан албум, който беше издаден от един лейбъл в Сидни. Повечето от материала, който издадохме, не се намираше от поне 10-15 години. Оказа се, че има цяло ново поколение от фенове в Европа и затова и направихме европейско турне. Но The Wreckery винаги си е била повече група, базирана и функционираща в Австралия. Много от хората в бандата вече не се занимават активно с музика и едва ли ще се съберем, но за мен тази група навремето беше много важна стъпка. Използвахме брас секция, което не е много типично за ню-уейва от онова време в Австралия. И самото брас звучене го ползвахме по съвсем различен начин – не като в соул-музиката, а в контекста на film noir-жаргона. Музика, която звучеше като от зловещ нощен клуб във филм на Дейвид Линч, още преди самия Дейвид Линч...
Какво е значението на думите във вашата музика? Знаем, че освен  поезията в текстовете имате и множество разказани истории  от пътуванията си по света...
В We Never Had Control, новия албум на Fatalists, текстовете са много лични – те са посветени на много близка моя проиятелка, която беше на крачка от смъртта. Сега тя вече е добре, но много от текстовете в този албум произлизат от sms-и, които си пращахме, когато положението беше наистина критично. Всъщност, докато ги четях тези sms-съобщения, открих, че най-важните неща, които имаме да кажем, ги казваме в много емоционални моменти и тези неща са много лични. Не е като да седнеш с намерението „Ей сега ща напиша песен за това или онова”. Толкова много драматични неща се случват в живота на човек, за да седне сега да пише за разни работи, които тепърва да измисля. Тези песни ги писах в Мелбърн. И ето как ги написах: просто включих мобилния си телефон, прегледах съобщенията, възкликнах „О, Боже!” и песните сами се появиха... Това, разбира се, е един от начините на писане. В Мали миналия септември, докато записвахме новия албум на Dirtmusic с Крис Екман, песните се родиха по съвсем друг начин. За разлика от миналия ни африкански албум, този път не носехме нищо със себе си в Африка. Цялата музика и всички текстове ги написахме там. Прекарвахме по цял ден в студиото в Бамако, но това, което ни провокираше да пишем беше това, което се случваше по улиците точно в този период – гражданската война, терористичните атаки и как това влияеше на нас и на нашите приятели там, на обикновените хора от Бамако. Интересен факт е, че още в първия албум на Dirtmusic, където освен нас има още четирима певци, които са западноафриканци, нашите и техните текстове много си приличат като тематика. Още докато записвахме, ми бяха преведени някои повечето от тях и знаех, че пеем за подобни неща, но чак по късно един приятел в Париж ми преведе дословно всичко и установих доколко наистина се покриват и допълват нашите и техните текстове. Но общото между новия албум на Fatalists и Troubles, новия ни африкански албум с Dirtmusic, който трябва да излезе през май, е именно в текстовете – те са взети директно от реалния живот и съвсем на са нагласени, лакирани и сресани. Предишният албум с Fatalists е по-различен – там много от песните вече ги бях написал за другите си групи – Sepiatone и The True Spirit и за един филмов саундтрак. След това издадох Between Hemispheres, който е изцяло инструментален албум, но и той разказва истории. Но да, както ти спомена преди малко, много пътувам и историите, които разказвам обикновено се раждат от неща, които съм казал или направил, или някой друг е казал или направил.
Как изглежда Мелбърн днес като място за създаване на музика? И по какво се различава от онзи Мелбърн, от който сте тръгнали с Ник Кейв и Роланд С. Хауърд?
Много се различава. Защото като бях малък през 80-те Мелбърн беше много изолирано място. Въпреки че имахме огромни потоци емигранти, всички те си оставаха затворени към другите в своите си квартали. Имаше италиански квартал в Мелбърн, гръцки, китайски, виетнамски, но хората не комуникираха много помежду си. И самата култура на града не беше много различна от времената на Втората световна война – един вид, формирана от английските институции. Но през 80-те години много неща взеха да се случват. Едва ли има много голяма разлика между Мелбърн днес и градове като Любляна, Берлин или Милано, освен може би факторът отдалеченост. Всичко вече се прави по интернет, от Мелбърн има поне по 15 полета за Европа всеки ден, австралийската икономика изживя бум през последните 25 години, населението на града се удвои и често когато ми идват гости от Торонто или Сан Франциско, остават удивени как Мелбърн почти не се различава от техните градове.
А музикалната сцена в през 2013?
А, тя глобално се е изменила от началото на 80-те до днес. Това, което беше различно при групите като Bad Seeds, Swans или U2 тогава, е че хората идваха със своя собствена идея за собствената си група. Нямаше интернет, нямаше го целият този културен трафик, в който живеем днес. И мисля, че групите, появили се през 80-те, просто имаха възможността да излязат на голямата сцена със собствените си идеи – без да бъдат крайно повлияни от толкова много неща. Затова може би я има тази празнота през последните десетина години в музиката – защото може би музикантите сега знаят прекалено много за историята на музиката и за всичко, което се случва в момента в собствените им жанрове по света. Не знам дали това е добре или зле, но ми се струва, че днес се създава повече жанрова, отколкото лична музика. Ако вземем Мелбърн, и там има много групи, които преднамерено искат да звучат като групи от 60-те или 70-те, или от 80-те, или като конкретен албум на Primal Scream, да речем. Намирам това за малко досадно и се интересувам повече от някои абстрактни идеи, които се появяват, примерно, в електронната музика днес. В Мелбърн днес има много интересна електронна сцена. Както и местни банди, свирещи своята си музика по клубове, без светът да е чул за тях. Не искам да кажа, че сцената е мъртва днес. Тя още живее, но е много трудно за когото и да било да направи нещо, като това, което направи Ник Кейв през 80-те.
На какви места предпочитате да свирите? Есента гледах датите на едно странно турне с Fatalists, което беше само в малки градчета в Чехия и Полша?
Много харесвам специално източноевропейските турнета, защото те са в градове със своя, различна от западната, култура и чакам с нетърпение и българските дати. Това е един от положителните странични ефекти на обогатяване, когато пътуваш на турне. Миналата година в Чехия свирихме шест концерта и някои от тях бяха в наистина малки градчета, които не можеш да откриеш на картата. Например Яворник, близо до границата с Полша, с население по-малко от 1000 души. Прекрасно място, където свирихме с един театър със стари декори. Старо, красиво градче, пълно с духове и убийствена акустика. Помня, че слязохме от микробуса и там нямаше никой, само два високоговорителя на покрива. Целият град беше напълно празен, но от колоните се разнасяше запис на We Never Had Control, който се въртеше отново и отново. Невероятна сцена, нови записи, разнасящи се из въздуха в стар град в средата на нищото, с прекрасна архитектура и духове навсякъде. Това беше доста вдъхновяващо за нас. После, на концерта, дойдоха доста повече хора, отколкото очаквахме, и след концерта си говорих с много от тях, които бяха очаровани от изживяването, имаше дори съвсем млади хора, тийнейджъри, които дойдоха да ми благодарят и да ми кажат, че никога не са очаквали да чуят такава музика в своя град. Това е различното, ако го сравним със ситуацията да свириш в малко градче в Холандия или в Швеция, например, където хората са по-отегчени и безразлични към музиката и няма толкова страст. Да, там всичко се плаща добре от местните културни институции, но е някак си по-безлично. А в Чехия и в Полша, а сигурен съм, че и в България и в страните от бивша Югославия е така, често организаторите поемат финансов риск с такива концерти, и аз и преди съм подкрепял такива инициативи на турнето ни в Южна Америка преди няколко години, например. Защото чувствам тази ситуация на риск близка до музиката си, до темите, които ме занимават, когато пиша. Освен това това са страни, в които така и така винаги съм искал да отида, дори не за да свиря, а от любопитство… Така че за мен тези концерти са далеч по-стимулиращи от това да правя турне във Франция или в Англия например.
Неминуемият досаден въпрос за финал: музиката на утрешния ден, как (изглежда или звучи) тя за вас?
Искам да съм способен да правя музика, която никой друг не е правил. Не знам дали успявам, но продължавам да опитвам. Обичам да работя с нови хора от различни култури и да се опитваме да създаваме заедно неща, нечувани преди. Затова новият албум на Dirtmusic е по много начини футуристичен за мен. Боравим с много първично звучене, но и със сложни електроники, пее се на различни езици, срещат се различни култури и се надявам, че резултатът в крайна сметка ще е музика, която хората не са чували преди. Това е, създаването на нови мечти за хората и надеждата, че нещата вървят напред, без да повтаряме себе си непрекъснато.

сряда, 14 август, от 21.30 часа

По публикацията работи: Цветан Цветанов & Калина Станева
Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна

Най-четени