· щеше ли да бъде възможно политическата и съдебна власт на всички нива да е толкова корумпирана;
· щеше ли да бъде възможно комунистите да не бъдат наказани за престъпленията си;
· щеше ли да им бъде позволено да установят почти пълен контрол върху медиите;
· щеше ли да е възможно да бъде подменена, ако не и изцяло скрита, истината за миналото;
· щеше ли да бъде така деморализирана неукрепналата българска демокрация,
ако комунистите още не бяха на власт?
Говоря за комунизма като начин на мислене, не като партийна принадлежност. Но той не е само авторитарно мислене. Той е и престъпно действие. На път сме да забравим това, защото комунизмът в България бе обявен за несъществувал и несъществуващ. Следователно няма враг, срещу който антикомунистите да се борят, което логично води до амнистия на престъпленията на комунистите. А ако не е имало престъпления, не е имало и нужда от борба с тях - това пък е индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България. Господ и Историята ще ги съдят.
Не само в България обаче – в света не може да има модерна политика без дълбоко осмисляне на комунистическия опит от 20 век. Длъжни сме да анализираме причините за временния успех и крайното поражение на комунизма - за да не се повтаря никога вече.
Точно тук се проявява най-ярко прикритият комунизъм на т.нар. „българска политическа класа”. Каквото и да направиха някои партии в областта на декомунизацията през всичките тези години – а то е обидно малко! - презумпцията им винаги беше: „историята да не пречи”. Затова от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000 г., отпадна чл.6, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни. Затова Конституционният съд методично отменяше лустрационните текстове в редица закони - Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., първия Закон за досиетата от 1997 г. , Закона за администрацията от 1998 г., Закона за дипломатическата служба от 2011 г., който забраняваше на хората от ДС да заемат определени постове в системата на външното министерство... Затова през 2002 г. Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията „Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност. Агентите с картончета останаха анонимни. През 2006-та третият, най-нов Закон за досиетата, най-после позволи да се огласяват и техните имена. С това политиците сметнаха процеса на декомунизация в България за приключен.
Затова е изненадващо, че на 8 май 2015, истинският ден на победата над фашизма, в 43-тото народно събрание бе внесен законопроект, който възобновява дебатите от 41-то и 42-то Народно събрание по отношение на премахване на давността за престъпленията на българския комунизъм. Вносителите искат поне част от тези престъпления да се третират по международното право като престъпления срещу човечеството. И да се търси отговорност на престъпниците.
Да, това е антикомунизъм. И ни най-малко не е късно за него. Антикомунизмът в политиката трябва да продължи с лустрация и декомунизация. Например по модела на проектозакона, който през 2012 г. внесе тогавашния депутат отСинята коалиция Лъчезар Тошев и който, разбира се, не беше приет: временно 10-годишно ограничение за кадри на ДС да заемат ръководни постове в редица държавни институции и дружества, сред които МВР, Висшият съдебен съвет, военното министерство, Българската народна банка, разузнаването и службите за сигурност, "Националната електрическа компания" и "Българския енергиен холдинг". Антикомунизмът в обществото трябва да доведе до пълно отстраняване на комунистическото учение или негови елементи от учебните програми в началния, среден и висш курс на обучение. Само това ще направи възможно резултатното разгръщане на демократичните идеи.
Мисия на просветените антикомунисти в България е да покажат моралната несъстоятелност на комунизма. Да разобличават лъжите на комунистите. Да защитават истината заради самата истина.
Антикомунизмът е борба за истината. Това му придава философско достойнство.
