„В главната роля – два инструмента“. Влюбен във вълшебния звук на флейтата, Моцарт й посвещава не само солистичната партия в редица свои творби, но и последната си опера, написана в годината на неговата смърт. Сен-Санс пък е омагьосан от мощта на органовия звук и го вплита в архитектониката на своята Трета симфония.
Програма: • Волфганг Амадеус Моцарт – Увертюра към операта „Вълшебната флейта”. • Волфганг Амадеус Моцарт – Концерт за флейта в ре мажор KV. 314. Части: Allegro aperto; Adagio non troppo, Rondo. Allegretto. • Камий Сен-Санс – Симфония № 3, оп. 78 в до минор „Органова“. Части: Adagio; Allegro moderato; Poco adagio; Allegro moderato – Presto – Maestoso – Allegro.
Първа част на концерта на Софийската филхармония – Увертюра към операта „Вълшебната флейта” и Концерт за флейта в ре мажор KV. 314 от Моцарт
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Увертюра към операта „Вълшебната флейта“ Написана в самия край на живота на Моцарт, операта-зингшпил „Вълшебната флейта“ е неговото последно произведение. Премиерата й е на 30 септември 1791 и само 37 дни след това Моцарт умира. Известно е, че и двамата създатели на творбата – Моцарт и неговият либретист Шикандер – са били членове на Ордена на „свободните зидари“ (една от изграждащите единици на масонската организация), така че не е учудващо, че в либретото на творбата веднага могат да бъдат забелязани определена тайнственост и мистична символика, свързана с идеите и ритуалите на масонското общество. Според една от битуващите примитивни легенди, смъртта на композитора е причинена от масоните, които не са могли да му простят факта, че изобразявайки техните ритуали в операта си, той фактически ги е осмял. Други пък смятат обратното – че Моцарт не е осмял, а по-скоро е възпял масонството, и че самата виенска масонска ложа е възложила поръчката за „Вълшебната флейта“. Сюжетът на операта, издържан в духа на популярната по онова време народна феерия, е пълен с екзотични чудеса. Един от главните персонажи – Върховният жрец – носи името Зарастро, което е италианизирана форма на Зороастър (или също – Заратустра) – един от първите зидари и строители на прочутата Вавилонска кула, която е особено близък образ-символ на „свободните зидари – масони“. Действието на операта се развива в Древен Египет, на брега на Нил, в обкръжение на палмови горички, пирамиди и храмове, посветени на култа към Изида и Озирис. По протежение на цялата творба преминава символиката на числото три (три феи, три гения, три храма, три момчета). Трите храма с изгравирани върху стените им наименования символизират етическата триада на религията на Зороастър: благомислие, благословие и благодеяние. Символиката на числото 3 съществува и в музиката: един троен акорд в увертюрата на операта се повтаря три пъти и след това звучи в най-тържествените моменти на операта, свързани с образите на жреците. А и самата основна тема на произведението – преходът от духовната тъма към светлината чрез „посвещение“ също е ключов момент в идеите на „свободните зидари“. Още от първото си представление, което се състояло във Виена, във Theater auf der Wieden, и било под диригентството на автора, „Вълшебната флейта“ се радва на огромен успех и интересът към нея не стихва. Само след година – през месец ноември 1792 операта отбелязва своето 100-но представление. За съжаление Моцарт не успява да доживее това, тъй като напуска този свят на 5 декември 1791. И до днес обаче тази негова „лебедова песен“ е сред най-любимите и най-често изпълнявани репертоарни творби на оперните театри по цял свят. Увертюрата към “Вълшебната флейта“ е едно от най-забележителните оркестрови произведения на 18 век. Тя е композирана след като операта вече е била завършена. Богата на звучност, стройна като конструкция, с много мелодична изобретателност и майсторство на хармоничния строеж, увертюрата успява майсторски да балансира двете противоположности в операта – дълбочината и комедийността. Величественото встъпление на трите акорда (в ми бемол мажор, т.нар. „масонски ключ“ към операта) мигновено приковават вниманието на слушателя и го подготвят да очаква нещо необичайно, по-различно от типичния фарсов стил на Шикандер. Всъщност, увертюрата на операта е синтезиран образ на цялостната история. Трите впечатляващи акорда са последвани от кратко адажио, последвано от великолепна фуга, първата по рода си в моцартова увертюра. (темата е взета от соната на Клементи, изпълнявана от Моцарт по време на прословутото състезание между двамата в присъствието на императора през 1781 година). Моцарт прави също и препратка към своята „Пражка“ симфония. След излагането на двете теми, духовите инструменти възвестяват прословутито масонско мото три пъти, фугата го обобщава отдалеч, а триумфът и възхвалата на основната идея са обобщени в кодата, която връща основната тоналност ми бемол мажор. Увертюрата завършва отново със символичните тройни акорди.
Концертът за флейта № 2 в ре мажор KV 314 на Моцарт всъщност е адаптация на оригиналния концерт за обой, създаден от композитора. През латото на 1777 Моцарт композира концерт за обой в до мажор за родения в Бергамо обоист Джузепе Ферлендис ((1755-1802). Година по-късно холандският флейтист Фердинанд Де Жан поръчва на Моцарт да напише за него четири флейтови квартета и три концерта за флейта, от които Моцарт успява на композира три квартета и само един нов концерт за флейта. Вместо да пише втори концерт, Моцарт аранжира своя концерт за обой, транспонирайки тоналността в ре мажор и нанасяйки известни поправки, за да стане творбата по-удобна за изпълнение от флейтистите. Фердинанд Де Жан обаче е възмутен, че произведението не е оригинално, и отказва да го плати. Независимо от това концертът и до днес е сред любимите репертоарни творби както на флейтистите, така и – на обоистите.
Втора част на концерта – Симфония № 3, опус 78 в до минор „Органова“ от Сен-Санс (Adagio - 10.50; Allegro moderato - 10.03; Poco adagio - 7.50; Allegro moderato-Presto-Maestoso-Allegro - 8.00)
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Третата симфония на Камий Сен-Санс, известна още като „Органова симфония“, е може би най-артистичното и значимо произведение в кариерата на композитора. Тя е създадена през 1886 година. Всъщност симфонията не е написана за орган – просто при оркестрацията е използвана звучността на този инструмент. Самият Сен-Санс определя творбата си като „Симфония с орган“ и казва: „Дадох всичко, на което бях способен. Онова, което съм направил, никога повече няма да успея да постигна отново“. Очевидно композиторът е предусещал, че това ще бъде последният му опит в симфоничния жанр и е сътворил нещо като „история“ на собствената си кариера: в симфонията откриваме кактовиртуозни клавирни пасажи и бляскава оркестрация, типична за епохата на романтизма, така и катедралните звуци на могъщия тембър на органа. Още при възникването на идеята за тази симфония, Сен-Санс възнамерява да я посвети на Ференц Лист, с когото го свързва близко приятелство. Годината на написване на творбата обаче съвпада със смъртта на големия унгарски композитор и Сен-Санс подписва произведението си с думите: „В памет на Ференц Лист“. Образът на Лист, неговият дух, буквално витаят над музиката на творбата. Този ефект се дължи не толкова на следването на традициите на листовския симфонизъм, колкото на въвеждането в симфоничната партитура на органа, символизиращ Лист-музиканта и Лист – абата (известно е, че на 54-годишна възраст Ференц Лист приема абатски сан, без да прекратява творческата си дейност). Малко преди споменатото събитие любимата на великия музикант Каролина Витгенщайн пише: „Винаги приличащ на Фауст и винаги изпълнен с надежда, но не и с вяра в собствените сили! Ти, Ференц, не обичаш да вземаш, ти обичаш да даваш. Ти даряваш на хората своята музика, сърцето си, възторга и верността си. А в замяна на това са ти нужни необозрими хоризонти, които да ти позволяват да вървиш напред. Ти си вечният Доктор Фауст, търсещ новото“ (из действително писмо на Каролина Витгенщайн, адресирано до Ференц Лист през 1852 година). На това послание Лист отговаря единствено с изкуството си, в което духовната музика е просто още едно от средствата, опит и начин да се обхване необхватното и да се обозре необозримото. Именно този листовски път озарява музиката на Сен-Санс. Третата симфония на Сен-Санс е поръчана от Кралското филхармонично общество в Англия и първото изпълнение на творбата е на 19 май 1886 година в St James's Hall, под диригентството на автора. На 31 юли същата година Лист умира и Сен-Санс му посвещава симфонията. Половин година по-късно – през месец януари 1887 – той дирижира и френската премиера на своята творба. Един от най-забележителните моменти в симфонията без съмнение е необичаният подход към инструментите: в различни моменти от партитурата са включени изпълнения на пиано на две и на четири ръце, както и орган. Симфонията е новаторска и по отношение на циклично-тематичния материал. Неслучайно тя е посветена на Лист – в нея Сен-Санс прилага листовския подход към тематични трансформации, така че отделни теми да се провеждат по време на цялата творба. Макар да изглежда, сякаш следва традиционния четиричастен цикъл, и в много записи паузите да се правят именно по този начин, Третата симфония на Сен-Санс фактически е написана в две части. Очевидно композиторът е имал предвид да създаде мащабна двучастна симфония. Въпреки това в своя собствен анализ той отбелязва: „Независимо от факта, че е написана в две части, симфонията спазва традиционната четиричастна структура“.
