В Турция младият разследващ журналист Догу Ероглу се занимава с темата за „Ислямска държава“ от години. Наскоро от печат излезе книгата му „Мрежите на „Ислямска държава“ - логистика, радикализация и организация в Турция“.
Ероглу е възпитаник на Средноизточния технически университет в Анкара. Работил е в ежедневниците „Джумхуриет“ и „Биргюн“. През 2015 г. специализира в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет в Ню Йорк. Автор е на редица журналистически разследвания за „Ислямска държава“, които публикува в турската и чуждестранната преса. По-късно събира и допълва статиите си и така се ражда книгата. За мотивите да го направи и начините, по които работи, Ероглу.
„Първият ми мотив беше любопитството. Пресата, както и политическите кръгове в Турция, имат предразсъдъци по въпроса. Левицата имаше свои виждания за радикалите, проправителствените или проислямски издания почти изцяло се правеха, че не забелязват проблема. Първата ми цел беше да разбера кои са тези радикали. Турция също така има дълга история с Кюрдската работническа партия - нейното движение и радикализацията на млади хора да се включат в ПКК. Единственият медиен дискурс, който помня от детските години за ПКК, е, че младежите са заблудени от тези, които са ги вербували. Помня как всички активисти на ПКК, привличащи хора, бяха наричани „пионки“ и „пешки“. Когато видях, че държавата прави същото с вербуваните от „Ислямска държава“ - твърди, че са или лоши по рождение, или подведени, помислих, че има нещо проблематично. Не бях тласкан от амбицията да докажа, че това не е така. Просто бях любопитен и исках да посетя лично местата, където радикализацията се случва.“
Работата на разследващите журналисти навсякъде и винаги е трудна. Един от ключовите въпроси е как да получиш достъп до обекта, който разследваш. В случая на Догу Ероглу му помага уникално стечение на обстоятелствата.
„Започнах работа на терен през 2014 г. 2014-а и 2015-а бяха отворен прозорец за изследователите на терен. През 2016 г. вече не можеха да намерят симпатизанти или бивши бойци на „Ислямска държава“. По-рано обаче турските сили за сигурност и държавата не бяха взели превантивни мерки. Това беше пикът на пропагандата на „Ислямска държава“ и опитите ѝ да вербува хора, да изгражда логистика. Пропагандираха открито, съобщаваха за събиранията си. Тогава хората, които бяха радикализирани, не бяха толкова подозрителни.
Вербуващите са нещо друго. Те разчитаха на това като на работа и не искаха да разкриват действията си. Ако подходиш към обикновените „войници“ или бивши бойци с уважение и любопитство, първоначално го намират за странно. Но ако имаш необходимата препоръка от човек, когото уважават, имаш шанс да им бъдеш представен като надежден, истински любопитен журналист. Така можеш да спечелиш доверието им. Такъв човек може да бъде някой от квартала, дори да не е от кръга радикализирани симпатизанти или член на семейството. Както казах, намират те за странен, но и те са любопитни. В този период нито един журналист не беше опитал да получи пряк достъп до тях, защото мнението, че са заблудени или просто зли, беше широкоразпространено.“
Мястото на Турция в стратегията на „Ислямска държава“ е ключово по две причини. Първо, това е най-дългата сухопътна граница на групировката с останалия свят. Второ, тъй като тя е във война с Ирак и Сирия, най-лесният път за доставки и движение на бойци е именно от север, смята журналистът:
„В близост до турско-сирийската граница „Ислямска държава“ създава организация от професионални членове, наречена „Фирмата“. Прилича на структурите, създавани в миналото от „Ал-Кайда“ в Индонезия или Пакистан. Когато пристигнат нови муджахидини, организацията знае как да ги разпредели в лагери. Тя е ръководена от малко на брой чужденци. Някои от тях са от Северна Африка и преди това са участвали в мрежите на „Ал-Кайда“. Когато се заемат със задачата в Турция, започват много бързо да създават същите мрежи в страната, като повечето от тях разчитат на „подизпълнители.“ Затова не виждаме масово участие на местни в мрежите за нелегално прехвърляне на хора през границата. Има турци, които са участвали в операции като изпълнители, но по-голямата част от трафика на оръжия и компоненти за взривни устройства се извършва от „подизпълнителите“, определени от хората във „фирмата“. Става дума за голяма мрежа, която включва радикализацията на хора, набирането на местни членове и логистични операции.“
Догу Ероглу описва сложна и добра работеща система. Ето как става прехвърлянето на бъдещите бойци:
„Да речем, че сте французин. Свързвате се с вашата клетка или с влиятелната фигура на място и съобщавате намерението си. Те се свързват с „Ислямска държава“ от ваше име. Името ви се предава на човека, отговорен за това в Турция. Когато пристигнете от Париж на летището, човек от клетката в Истанбул ви чака. Отвеждат ви в сигурен дом или хотел, докато се уреди другата част от пътуването - най-вероятно с автобус до Газиантеп или Урфа. Съществуваха няколко основни пункта между Турция и Сирия - край Килис, като отсреща е Тел Абияд, както и Джараблус, съответно Ал-Баб от сирийска страна.“
