Костадинова, която е преподавател в НБУ, се връща в изследванията си 115 години назад. За БНР тя сподели:
"115 години то се прилага на практика. В хода на неговото развитие се очертават три периода – класически, социалистически и съвременен. Условно осъждане е наименованието, което той е получил още при своето въвеждане през 1904 година".
Сред хората има убеждение, че при условно осъждане лицето остава без наказание, но това не е така, категорична е тя.
„Законът ясно указва, че контролът върху изпълнението на условното осъждане са районните съдилища. Моето изследване не са открити данни за дейност, извършвана по тази линия“.
На малка част от осъдените условно се налагат пробационни мерки, изтъкна ученият в предаването „Преди всички“ по „Хоризонт“ и допълни:
„Смятам, че законът трябва да разпише задължения във всички случаи на условно осъждане да бъде постановявана пробационна мярка, а защо не и повече от една, за да бъде изпълнен режимът на условното осъждане със съдържание, със смисъл и наистина режимът на условно осъждане да не бъде едно правно нищо, а напротив - да бъде един механизъм, който действително да осъществява целите на наказателната политика - поправянето на дееца“.
Костадинова направи и аналогия между условните присъди и предсрочното освобождаване:
„И условното осъждане, и условното предсрочно освобождаване в съвкупност дават един класически институт на изпитанието в наказателното право. И в двете хипотези осъдените се поставят на изпитание. Всъщност съдът им гласува доверие. При условното осъждане това доверие е преди изтърпяване на наказанието, тоест е в много по-голям обем. Тук се очаква, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без да се търпи, преди още да е започнало. При условното предсрочно освобождаване деецът е започнал да изтърпява наказанието и в рамките на изтърпяното наказание има доказателства, че поправянето вече е постигнато. И в двата института се открива този общ елемент – вярата в поправимостта на дееца, вярата в доброто, което всъщност е израз на принципа на хуманизъм“.
